Йейтс не издържа и набързо й затвори устата, като опря дулото на „Глок“-а до главата й.
— И какво, да направим като Айзанхауер и да спрем на бреговете на Елба, когато трябваше да продължи и да изгони руснаците от Берлин през 1945?! Или като Никсън, който дръпна шалтера на мисията до Марс през 1969? А, не! Няма да стане! Тогава бяха необходими решителни действия. Необходими са и сега! Въобще не възнамерявам да спра, докато не стигна до крайната цел на мисията!
— Не го прави, Конрад! Кълна се, че…
— Престани да се кълнеш, Серена! — прекъсна я безапелационно той. — Току-виж, отново си нарушила някоя своя клетва!
И протегна ръце към обелиска.
Да, подобна възможност е прекалено изкусителна, за да се откаже от нея. И ако позволи на този миг да отлети ей така, то тогава можеше да счита живота си за приключил.
— Моля те, Конрад…
Усети как обелискът учудващо лесно излезе от основата си в олтара. Вдигна го триумфално и се усмихна на Серена.
— Ето! Не беше чак толкова…
Но не успя да довърши, защото последва оглушителен трясък.
— О, Господи! — простена монахинята, когато боботенето над главите им стана непоносимо.
Овалните стени на камерата се завъртяха с фантастична скорост, подобно на намотаваща се космическа бобина. А после внезапно спряха. Съзвездията се заключиха по местата си и пирамидата се разтресе.
19.
Горе, в ледената база „Орион“, полковник О’Дел играеше покер с Володя Ленин и други двама руснаци в столовата, когато пластмасовите им чашки с водка се разклатиха. Миг по-късно се включи и сирената.
О’Дел вдигна очи към озадачения Володя. Каквото и да беше това, то със сигурност не бе от руснаците. Полковникът се спусна навън, следван по петите от госта си.
Когато О’Дел влетя в командния център, пред мониторите вече се беше скупчила огромна група американци и руснаци. Върху дисплея примигваха думите: „Соларно събитие“.
— Не е възможно! — извика полковникът, като се провря между разтревожените войници и офицери.
Един лейтенант извика на компютъра си картина от животоподдържащата система за контролиране на околната среда, която по принцип пазеше живота на екипажите в космоса, а сега и в Антарктида. Веднага локализира сензора, който предаваше подобни ненормални данни.
— Данните идват отдолу, сър! — докладва той, хванал се здраво за конзолата, защото клатенето ставаше все по-силно. — Единственото друго обяснение, за което се сещам, е SP–100.
О’Дел погледна крадешком към Володя, който очевидно не схвана за какво говори американският лейтенант. SP–100 беше компактната ядрена централа на ледената база „Орион“, заровена на стотина метра оттук, зад една огромна снежна пряспа.
— Господи! — възкликна полковникът. — Дозиметричните данни?
— Във външните отделения има проникване от двеста и седемдесет рада, сър. Тук, в командния център, засичам шестдесет и пет рада, като всеки от хората поглъща по петнадесет. Все още сме под безопасния праг.
Следващият трус буквално изкара ангелите на О’Дел и руснаците.
— И сега какво?
— Нямаме избор, сър — отсече лейтенантът. — Трябва да се оттеглим в кучешката колиба.
Кучешката колиба представляваше подземен бункер, разположен под командния център и снабдителните цистерни.
— Вкарайте вътре хората! — изкомандва полковникът.
Американският екип бързо изпълни заповедта. Руснаците обаче огледаха празното помещение, а после се спуснаха в противоположната посока — към вратите и техните „Харковчанки“.
— Почакайте! — извика им О’Дел и хукна след тях.
Но докато стигне до херметизиращата се врата, те вече бяха отворили и външните, и вътрешните врати — и бяха избягали навън. Полковникът извади светкавично термоекипировка, очила и ръкавици от близкия склад и се втурна след тях. Блъсна го силен порив сняг.
Руснаците вече бяха запалили двигателите на техните „Харковчанки“. О’Дел се спусна към строените в прилежна редица всъдеходи „Хаглунд“ и сграбчи дръжката на вратата на най-близката кабина.
— Къде, по дяволите, си мислят, че отиват?! — извика високо той, като възнамеряваше да ги извика във всъдеходите. Последното нещо, което сега му трябваше, бе Йейтс, Кович или ООН да го обвинят, че е оставил десетки руснаци да загинат.
Тъкмо се канеше да се качи на борда на „Хаглунд“-а, когато земята се разтресе. Погледна надолу и зърна покрай краката си огромна пукнатина, която бързо напредваше. Зяпна от ужас, а после усети как в ръката му се забива нещо остро. Беше Нимрод, кучето на генерала, което го дърпаше като обезумяло.
— Махай се! — ревна полковникът и отвори вратата. Нимрод веднага скочи вътре.
Серия гръмотевични експлозии разтърси въздуха. О’Дел се обърна точно навреме, за да види как ледената база се отцепва като айсберг. После долови боботене и с ужас забеляза, че ледът под краката му се превърна в паяжина от пукнатини.
Ледът се топеше!
Скочи в кабината при Нимрод.
Веднага щом затвори вратата, паркираните всъдеходни машини се наклониха заедно напред, а после назад. Ледът под тях се разпука. „Това е краят!“ — помисли си полковникът, когато неговият „Хаглунд“ също пропадна във водовъртежа на ледената вода. После обаче усети, че кабината постепенно се издига и едва не се задуши от вълнение. „Господи, ама те наистина плували!“ — изкрещя на Нимрод, който подскачаше като побеснял на седалката до него.
Но руските трактори „Харковчанка“, за съжаление, започнаха да потъват като камъни в кипящата ледена вода.
Напълно обезумял от страх, О’Дел успя някак си да включи чистачките на предното стъкло. И докато те периодично отмиваха водните вълни, полковникът стана свидетел на невиждан пейзаж.
Всичко вреше като котел.
Вече нямаше никаква ледена база „Орион“ — само нещо, което наподобяваше на облак, издигащ се като гъба нагоре.
За части от секундата се ужаси, че ядрената централа е избухнала, но веднага си каза, че SP–100 не притежава унищожителната сила, на която в момента ставаше свидетел.
Следващата ударна вълна запрати главата му на пода под таблото. Черепът му се удари в нещо остро, чу се хрущене, кабината се завъртя като полудяла, а над всичко това се понесе ужасеният вой на кучето.
20.
Боботенето в камерата с обелиска на П4 бе станало толкова силно, че Серена не чуваше собствения си глас, докато крещеше на Конрад. Той пък се бе заковал като статуя, стиснал здраво в ръце скиптъра на Озирис.
— Върни го на мястото! — крещеше тя.
Конрад като че ли я чу. Пристъпи към олтара, но в същия миг подът под краката му се разцепи и от центъра му изскочи унищожителен огнен стълб, който за секунди превърна полковник Кович в огромен въглен.
Конрад отскочи назад от зиналата дупка, а пред очите му олтарът се свлече надолу в огнената шахта.
