— Три следобед. През септември денят и нощта на Антарктида са равни. Следователно до смрачаване разполагаме само с няколко часа.
Конрад се извърна към полегатите шахти в северната и южната стена на пирамидата. Би могъл да излезе през някоя от тях, за да провери каква е ситуацията навън. Те бяха единствената им възможност за изход. Но наклонът им изглеждаше доста стръмен.
— Налага се да проверя каква е ситуацията навън — обади се той.
Серена бавно кимна като че ли и самата тя бе достигнала до същото заключение, докато той беше в безсъзнание.
— Сигурно ще се нуждаеш от тези неща, за да се изкачиш.
И му подаде вакуумни протектори за коленете и ръцете.
— Откъде ги взе? — изненада се Конрад.
— От раницата на баща ти. Очевидно се е подготвил за всякакви обстоятелства.
Конрад впери поглед в олтара на камерата, който бе погълнал баща му, и отбеляза:
— Но не за абсолютно всички.
После се изправи на крака и се запъти към южната шахта. Вдигна поглед към слънцето и промърмори:
— Както изглежда, полярната буря най-сетне е отминала. Ако са изпратили спасителен екип да ни търси, ще трябва да ги ориентираме със сигнална ракета или нещо подобно — каза той, докато си поставяше вакуумните протектори. — Сега ще се изкатеря до горе. Ще взема и едно въже — в случай, че тази шахта се окаже единственият ни изход и ти трябва да тръгнеш след мен. Междувременно опитай се да алармираш „Орион“ по радиостанцията на Йейтс, за да им кажеш какво се е случило.
— А какво всъщност се случи, Конрад? — изрече тихо тя.
Искаше му се да я прегърне и да й каже, че всичко ще е наред. Но и двамата си даваха сметка, че подобно успокоение е измамно.
— Не след дълго ще знаем — рече на глас той.
С всяка следваща стъпка нагоре квадратът от светлина ставаше все по-ярък. Наклонът се оказа доста по-стръмен, а и вакуумните протектори допълнително го забавяха. Едва си поемаше дъх. Най-накрая се хвана за външния ръб на шахтата. Вятърът заигра в лицето му и той постепенно се измъкна навън, посрещнат от светлината на деня.
Всичко наоколо беше толкова ярко, че го заслепи. Трябваха му няколко секунди, докато зрението му привикне към светлината. А когато най-сетне наистина отвори очи, отново примига. Този път от изумление.
На повече от километър под него се простираха останките на древен град. Храмове, зигурати и изпочупени обелиски лежаха насред нещо, което някога със сигурност е било тропически рай. Забеляза множество концентрични водни канали, които излизаха от основата на пирамидалния комплекс. Доколкото успяваше да прецени, пирамидата се оказваше центърът на града. Един високоразвит град, от друг свят, който в продължение на дванадесет хиляди години е стоял скрит под три километра лед.
Досега.
Конрад заслони очи. Градът се разпростираше в радиус от девет километра във всички посоки на пирамидата един тропически остров сред море от лед. В далечината се забелязваха снежните шапки на трансантарктическите планини.
Въздухът бе хладен и свеж. Долавяше се неясен тътен на водопад. И по някакъв странен начин неговите страхове, съмнения и дребни амбиции бяха пометени от величието, което се простираше пред погледа му. Но докато се взираше в новия свят, постепенно в главата му възникна и въпросът — какво ли се е случило със стария?
23.
Адмирал Ханк Уорън шляпаше през наводнения вътрешен хангар на самолетоносача и оглеждаше щетите. В крайна сметка корабът не се преобърна, но бе погълнал количество вода, напълно достатъчно да потопи „Титаник“ два пъти. При все това старото момиче все още се държеше на вода, куцащо само на аварийно захранване.
Първоначалните доклади, които идваха от Геологичния изследователски център в Голдън, щата Колорадо, както и няколко японски агенции, обясняваха причината за огромната приливна вълна с мощно земетресение в Източна Антарктида — 11.1 по скалата на Рихтер. Но от „Макмърдо“ и „Амундсен-Скот“ не бяха в състояние да потвърдят тази информация. Невижданият срив в електромагнитните импулси бе прекъснал комуникациите с американските бази на континента.
Всичко това обаче като че ли потвърждаваше данните на Москва и Пекин за „сеизмично събитие“ в Антарктида, дължащо се на тайни американски ядрени опити — в грубо нарушение на Международния антарктически договор.
Електромагнитният импулс бе ослепил и шпионските сателити над главите им. Адмиралът бе уведомен, че ако не може да изпрати свой самолет на разузнаване над епицентъра, то тогава ще трябва да чака най- малко шестнадесет часа, защото поне толкова време е необходимо на което и да било американско военно формирование да достигне целта — за да може или да докаже неоснователността на обвиненията за незаконни ядрени опити, или да покрие мръсните игрички на Йейтс.
— Да се продъниш в ада дано, Йейтс! — промърмори Уорън, докато прекрачваше останките от счупено самолетно крило. Доколкото можеше да прецени, беше на един от техните F/A–18 „Хорнет“. Другата му част се въргаляше до нещо, което доскоро очевидно е било „Вайкинг“ S–3B.
Адмиралът поклати глава. Двадесет и шест от хората му ранени, трима в критично състояние и девет изчезнали. И това бе само на неговия самолетоносач. В новините съобщаваха, че една трета от остров Мейл, столицата на Малдивите, е потопена. В тази част на океана дори и слабото повишаване на морското ниво бе в състояние да изтрие от лицето на Земята цялата островна държава — общо 1180 острова. На риск бе изложено население, наброяващо 263 000 души.
Единственото положително нещо, което Уорън докладва на Вашингтон, бе, че екипажът му е успял да спаси протестиращите от организацията „Грийнпийс“, чийто кораб отдавна бе потънал. И сега досадниците им помагаха в грижите за ранените, а освен това сервираха едно от най-хубавите проклети кафета, които адмиралът някога бе вкусвал.
Пиеше вече четвъртата си чаша, когато до него прецапа свързочникът.
— Спешно съобщение от „Милстар“, сър!
Уорън се загледа в носещия си покрай него във водата чорап. „Милстар“ улесняваше комуникацията на президента на САЩ с висшето военно командване. Тази мрежа за гласова конферентна връзка на стойност 17 милиарда долара бе предназначена да помогне на висшите командири да обсъждат помежду си дали Северна Америка е заплашена от изстрелването на ядрена балистична ракета, както и да постигнат споразумение за евентуални ответни действия.
— Гриф „Приоритетно“, сър!
— Идвам веднага.
Уорън изпи последната глътка кафе и се загледа в хеликоптера „Блек Хоук“ с подсилена броня, който няколко от членовете на екипа по поддръжката в момента поправяха — по негова заповед. После смачка пластмасовата чашка и я захвърли във водата.
В щабната зала на самолетоносача „Констелейшън“ водата беше само до глезените. Когато Уорън влезе, видя, че помощникът му Макбрайд вече го чака на конферентната маса. И за негов най-голям ужас, до Макбрайд се мъдреше хилавият умник от кораба на „Грийнпийс“, когото бяха давали по Си Ен Ен. Хлапето бе забило нос в някакъв лаптоп с бонбонен цвят, който приличаше повече на играчка, отколкото на истинска машина.
— Какво прави този цивилен тук, Макбрайд? — смръщи се адмиралът.
— Това е Торнтън Ларсън, доктор по геофизика от Масачузетския технологичен институт — представи хлапето помощникът му. — Тъкмо прегледа изпратеното от „Милстар“ и сега се готви да ви направи
