й харесваше.
След около минута, когато очите й привикнаха със светлината, тя постепенно осъзна, че стои в центъра на някакъв град на дъното на огромен кратер. В далечината се издигаха високи стени от лед, които представляваха забележителен фон на този фантастичен спектакъл от пирамиди, обелиски, храмове и водни пътища. А отнякъде се долавяше и тътена на водопад.
Серена затвори очи и си пое дълбоко дъх. Приливът на свеж, богат на кислород въздух, я замая. Както и фактът, че пред краката й се простираше археологически терен, за чието проучване вероятно щяха да бъдат необходими векове. И хиляда живота нямаше да й стигнат, за да разгадае загадките на този град.
Да не говорим пък, че това откритие променяше абсолютно всичко в човешката история!
Продължаваше да стои със затворени очи. Внезапно й се стори, че дочува кучешки лай. Странно. Укори се, че в подобен момент би трябвало да се моли, да се вслуша в себе си за наставленията на Светия дух или за напътствията на Бога. Ала единственото, което чуваше, бе този лай, който ставаше все по-силен и по- дразнещ. Най-сетне си наложи да отвори очи.
Към нея се носеше в тръс Нимрод — хъскито на генерала.
— Ела тук, момче! — извика го тя.
Нимрод се втурна в обятията й и я близна радостно по лицето.
— Добре ли си? — попита го тя. — А другите добре ли са?
Нимрод автоматично се обърна и се засили в противоположната посока. Отвреме навреме спираше и поглеждаше назад.
— Искаш да дойда с теб ли?
Нимрод излая и продължи да бяга. Този път не погледна назад.
Серена тръгна след него. Вървяха около половин час по протежение на нещо, което като че ли беше главният воден канал на този град. Наоколо нямаше нищо, което да подскаже, че някой някога е живял тук. Никакви улици. Само водни канали. Някои пълни догоре с кристално чиста вода, други — сухи. Земята наоколо също беше суха и гола. Никаква растителност, абсолютно нищо. Може пък след няколко дена всичко щеше да се промени.
Серена предположи, че жилищните сгради се намират в предградията, които все още бяха скрити под леда. Въпреки студеното си величие обаче тези монументи й напомняха за града от изоставени нефтени сонди, разположен на брега на Каспийско море, който веднъж беше посетила в бившия Съветски съюз — километри наред ръждясали тръби, между които можеш да се разхождаш с камион, и призрачни останки от пречиствателни съоръжения, които се издигаха като камари боклуци чак до хоризонта.
Освен това имаше неприятното усещане, че я наблюдават, макар да знаеше, че това е абсурдно. Наоколо нямаше жива душа, която да я наблюдава. От друга страна обаче Нимрод бе тук. Защо да няма и хора? Отвреме навреме губеше от поглед кучето, но се стараеше да се ръководи по лая му. А после лаят се засили и тя осъзна, че животното я чака, за да й покаже нещо.
Когато се приближи, зърна размазан „Хаглунд“ на брега на водния канал. Задната кабина беше напълно разтрошена, но предната изглеждаше непокътната.
Серена се приближи до страничната врата, която беше леко открехната, и я отвори. Дръпна се уплашено, защото в краката й веднага се свлече безжизненото тяло на полковник О’Дел. Трупът му беше целият в кръв. Нимрод го подуши и изскимтя.
Горкият О’Дел! Като че ли ще трябва да го погребе. Да го остави така би било нечовешко. Но първо се налагаше да провери дали радиостанцията му работи и дали във всъдехода няма храна и вода. Колкото и да не й беше приятно да си признае, особено с този труп на земята до нея, но тя умираше от глад.
Качи се в кабината и започна да претърсва за някакви сателитни телефони, оръжия, хранителни запаси — каквото и да е. Но тук нямаше абсолютно нищо, като изключим една-единствена резервна торбичка готова храна и късовълново радио.
Серена разкъса торбичката с храна. Нимрод даде да се разбере, че той също очаква своя дял, като застана в подножието на кабината и заскимтя.
— Добре де! — кимна му Серена. — Хайде, ела!
Двамата си разделиха храната. Но колкото повече дъвчеше, толкова повече тя си даваше сметка, че онова, за което всъщност беше гладна, са някакви новини. Хвърли поглед към радиото, като се запита дали изобщо работи, макар че, колкото и да е странно, предпочиташе да не е така.
Неспособна да издържа повече на напрежението, тя включи радиото. Работеше. Когато усили звука, статичните шумове също се усилиха. Затърси честотата на Би Би Си. Накрая я откри и до слуха й достигна изпълненият с едва стаено напрежение глас на говорителя:
„В момента се извършва масова евакуация на всички крайбрежни градове на Съединените щати. Федералното правителство съобщава, че предоставя за бегълците своите близо шестстотин и петдесет милиона акра обществени земи, които притежава — близо тридесет процента от територията на САЩ.“
Дума по дума започнаха да се очертават и подробностите в картината: мощното „сеизмично събитие“ в Антарктида, което е откъснало ледник с размерите на Тексас, наводнението на Малдивите и другите тихоокеански острови, срещата на Съвета за сигурност към ООН в Ню Йорк, както и обвиненията за извършването на тайни американски ядрени опити в Антарктида.
„Господи! — помисли си Серена. — Какво направихме?!“ Погледна храната си и изведнъж усети, че вече няма никакъв апетит. Нимрод само това и чакаше.
В емисията започнаха да се намесват и различни коментатори, аналитици и учени на международно ниво. Някои изразяваха опасения, че ледената шапка на Южния полюс като че ли е започнала да се топи, други твърдяха, че надигащите се нива на океаните и моретата ще потопят всички крайбрежни градове по света, както и някои от ниските области, например Флорида. Онези, които имаха достъп до коридорите на властта, признаваха, че се носят слухове за потенциално изместване на земната кора и глобална геологична катастрофа.
Серена изключи радиото и извади скиптъра на Озирис от раницата си. Когато се втренчи в него и си помисли за онова, което този предмет бе причинил до този момент, й се повдигна.
Отвори вратата на кабината. Кучето скочи навън и се спусна към брега на водния канал, където започна да лочи на големи глътки. Серена също тръгна натам и клекна до него. Загледа се в другия бряг. Разстоянието дотам бе най-малко сто и петдесет метра.
След като установи, че на Нимрод не му е станало нищо от водата, тя извади празна бутилка от раницата си и я потопи в канала. Течението беше толкова силно, че веднага разкъса пластмасовата бутилка. Серена се принуди да загребе и да отпие от шепата си. Тъкмо освежаваше прашното си и мръсно лице с прясната вода, когато чу жалко скимтене.
Обърна се и видя, че Нимрод е паднал настрани и диша тежко с широко разтворени от ужас очи. Серена веднага изплю водата и се приведе над него.
— Какво става, момче? — попита тя разтревожено, като го галеше по ушите. — Моля те, не ми казвай, че е от водата!
Не беше от водата. От крака на Нимрод течеше кръв. Серена се приведе, за да огледа мястото по- добре. Приличаше на дупка от куршум.
— О, Господи! — възкликна тя, но точно в този момент върху гъстата козина на животното се появи ярка червена точка. Секунда по-късно оттам избликна кръв. Серена отскочи назад и изпищя.
Внезапно бе обградена от десетина войници, облечени в униформите на Антарктическата комисия на ООН, насочили към нея своите автомати АК–47. Командващият им офицер излезе напред и заговори в радиостанцията си.
— Тук е Джамил — произнесе на арабски. — Имаме един оцелял, сър. Жена.
Акцентът й се стори египетски. Предположението й се потвърди, когато чу отговора по радиостанцията: „Веднага ми я доведете!“.
— Слушам!
Преди Серена да успее да направи каквото и да било, Джамил кимна на един от хората си. Свинята я блъсна на земята, като я притисна здраво с една ръка. После разкъса екипировката й, пъхна ръка и я заопипва навсякъде.
— Какво е това? — попита със саудитски акцент, като измъкна сгъваемо ножче.
