Саудитецът вдигна ножчето, отвори го и с това предизвика вълна от смях сред другарите си. После го захвърли и то потъна някъде. Очите му проблясваха, когато се изправи над Серена с ръце на кръста.
На Серена определено й писна. Саудитецът се канеше да пристъпи встрани, когато тя го удари в слабините. Той се приведе на две от болка, тя скочи и се подготви да забие коляно в тлъстото му лице. Но точно в този момент гърдите й се оцветиха в половин дузина червени точки. Тя вдигна очи и видя насочените към нея автомати.
Вдигна ръце и погледна скришом към арабина, когото бе сритала. Той продължаваше да се въргаля в прахта. Зад нея застана друг арабин — този път афганистанец, доколкото можеше да прецени по акцента му. Натисна дулото на автомата си в нея и я ескортира до командващия си офицер — Джамил.
Той очевидно бе очарован от изпълнението й.
— Я да видим сега какво си имаме тук! — изрече самодоволно.
— Ще ви покажа — заяви Серена на арабски и заби лакът в лицето на афганистанеца зад нея. Той изкрещя и изпусна автомата си. Тя незабавно го вдигна и го насочи към ранения войник.
— Пуснете ме! — заповяда на Джамил, като подпря гърба на афганистанеца с неговия АК–47. — В противен случай ще убия вашия човек!
— Не можеш да убиеш и пеперуда, госпожичке! Джамил извади колт с перлена дръжка, прицели се в заложника на Серена и собственоръчно го застреля. Тя се ококори от изумление, докато гледаше как афганистанецът се свлича на земята и я превръща в идеална мишена за пистолета на Джамил.
— Веднага ни предай скиптъра на Озирис, иначе ще те убия!
— Вие знаете за скиптъра?!
— Застреляй я! — извика един от войниците на командира си.
— Не и докато не ми каже всичко, което знае! — ухили се Джамил.
Неочаквано вятърът се усили. Серена вдигна глава и видя, че над тях лети хеликоптер. Беше от френските модели, с които самата тя често бе летяла — Z–9А, и очевидно принадлежеше на хората от Антарктическата комисия, защото Джамил въобще не се притесни от появата му.
— Скиптърът! — повтори високо той.
— Скрила съм го на сигурно място — обади се накрая тя. — Елате с мен и ще ви го покажа!
Един от хората на Джамил обаче, който тъкмо тършуваше из раницата й, внезапно изкрещя радостно и извади оттам обелиска.
Джамил го пое от войника, разгледа го внимателно, после погледна към нея и се засмя.
— Съобщете на полковник Завас, че намерихме скиптъра на Озирис! — извика той.
25.
Застанал на върха на П4 в късния следобед, Конрад съзерцаваше от птичи поглед изгубения град. „Де да можеше татко да види всичко това!“ — каза си той, изправен при входа на външната шахта.
Градът се състоеше от концентрично разположени водни канали, обгръщащи центъра, докъдето поглед стига. Широки улици, от двете страни на които се издигаха храмове и павилиони, излизаха във всички посоки като лъчи от пирамидата. Тази архитектура му напомни за Улицата на мъртвите в Теотихуакан, Мексико, та дори и за Националния търговски център във Вашингтон.
Но най-удивителното от всичко, което се разгръщаше пред погледа на Конрад, бе бавното преместване и заковаване на място на разнообразните кръгове от павилиони. Да не би П4 да се върти, макар и бавно? Не можеше да се разбере. Очевидно строителите бяха изградили град, в който монументите сами заемаха съответните си позиции, вероятно посредством хидравличното налягане на водата, протичаща през многобройните му артерии.
Конрад се опита да запечата този неземен пейзаж в съзнанието си завинаги — така че каквото и да се случи, да не може никога да го забрави. Ала мащабите му не се поддаваха на това. В кратера, чиито стени се издигаха на три километра към небето, се простираха минимум двадесет квадратни километра град заедно с предградията. При това само част от града се беше разкрила на този етап. Конрад предположи, че онова, което в момента вижда, е само малка част от огромен мегаполис.
Изкушаваше се да се спусне обратно в шахтата, за да разкаже на Серена за откритието си. Но първо реши да направи снимки. Извади джобната си дигитална камера и я насочи към долината в краката си. Дори и да не успее да вземе нищо друго от този град, ще може да има най-малкото това — доказателство, че е първият човек след дванадесет хиляди години, който е зърнал най-ранната епоха на човечеството. А нищо чудно и да се окаже първият човек, зърнал една извънземна цивилизация. Може би своята собствена, ако се вярваше на генерала.
Разкритието на Йейтс повдигаше много повече проблеми, отколкото разрешаваше. И определено издигна стена между него и Серена. Забеляза неувереността в очите й, докато го съзерцаваше долу, когато бяха в звездната камера. Не беше сигурен дали тя има предвид произхода му или онова, което беше сторил. Изпитваше огромно чувство на вина, че тази негова вманиаченост струваше живота на единствения човек на този свят, който би могъл да му отговори на всички въпроси — баща му. И болката от тази вина отказваше да отшуми.
Истината бе, че единственият баща, който някога бе имал и познавал, вече е мъртъв. „Той ме обичаше! — помисли си с тъга Конрад. — Даде най-доброто от себе си за мен! Дори се опита да ми го каже, макар и по свой начин.“ Уви, вече не можеха да се сдобрят като баща и син — нещо, което генералът определено заслужаваше.
Внезапно усети, че му призлява. Но веднага пое дълбоко от свежия антарктически въздух и се запита какво ли би казал Йейтс, ако можеше да види всичко това. Отговорът в съзнанието му не закъсня.
Генералът безсъмнено щеше да даде за пример някоя именита личност от военната история, например адмирал Махан от американските ВМС по време на революцията, и да каже: „Когато се заемеш с постигането на нещо, още в самото начало вземи решение за крайната си цел. И щом вземеш това решение, направи всичко възможно никога да не го губиш от поглед!“.
За Конрад целта беше повече от ясна — трябваше да картографира града и да открие светилището на Първото Слънце, което безсъмнено бе паметник на епохата от Първото Време. В самото светилище вероятно се намираше и тронът на Озирис — точно както бе изобразен на царския печат, който видя в П4. Ако можеше да занесе скиптъра от звездната камера в светилището и да седне в трона на Озирис, ще успее да отключи и тайната на Първото Време. Нямаше спор, че точно то е „времето и мястото на най- достойните“.
Конрад сложи камерата пред очите си и я завъртя първо надясно, после наляво, после нагоре към небето и накрая надолу към земята. После започна да приближава с окуляра разнообразните постройки, като започна от подобния на сфинкс маркер на изток, та чак до стъпаловидната пирамида с водопадите на запад.
Изпълнен със задоволство, че е съхранил за вечността всичко, което е можал, той върна лентата назад, за да се увери за пореден път, че не сънува. Докато го правеше, забеляза на малкия екран някаква точка, която се движеше по земята. Намираше се близо до големия воден канал, който минаваше през самото сърце на града.
Той насочи обектива в тази посока и увеличи изображението. Да, ето го, неясен образ, но определено движещ се. Не, образите бяха два. Продължи да фокусира. Първият неочаквано подскочи високо.
Беше Нимрод, хъскито от ледената база „Орион“. А до него вървеше Серена. След няколко секунди кучето се строполи на земята, десетина души обградиха Серена, а до групата се приземи и хеликоптер. Срещата не изглеждаше особено приятелска.
Конрад свали камерата и установи, че цяло ято военни хеликоптери бръмчи над главата му. Тъкмо се канеше да помаха, когато от хеликоптерите откриха картечен огън в неговата посока.
Той бързо се плъзна обратно в шахтата. Звездната камера бе пуста. Серена я нямаше, раницата на Йейтс беше изчезнала, а поредицата врати, които извеждаха към галерията, зееха широко отворени.
Дочу някакво дрънчене над главата си. Обърна се към шахтата точно навреме, за да види как в камерата пада някаква димяща кутийка. Очите започнаха да го смъдят и той осъзна, че са му пуснали сълзотворен газ. Втурна се навън от галерията.
Когато се озова при разклонението, веднага забеляза тунела, по който Серена очевидно е тръгнала, за
