да излезе от пирамидата. Към него идваха десетина чифта зелени очи. Единственият избор, който му оставаше, бе да се спусне в шахтата към залата-бойлер. Приземи се във воден порой, който се спускаше под нивото на П4 и излизаше от нея.
Вече пътуваше с пороя. Течението му беше толкова силно, че единственото, което Конрад бе в състояние да стори, бе да внимава и да държи главата си над водата. Сега пък в какво се забърка?! Тогава зърна устието на тунел, което сякаш тичаше все по-бързо към него, и само след секунда бе погълнат от мрака.
Попаднал дълбоко под древния град, Конрад започна да размахва ръце в тъмнината, едва поемайки си въздух, докато течението го влачеше незнайно къде по подземните канали. Започна да губи ориентация от леденостудената вода.
Отскочи от някаква стена и се завъртя в кръг. Каналът се преля в друг, по-голям. Бясното течение на новия воден поток превърна бушуващата река във водовъртеж. Конрад погледна през рамо и зърна бял пенест гребен на вълна, която се носеше към него. Помисли си, че всеки момент ще умре, но вместо да го убие, вълната го повдигна върху каменния перваз.
Озовал се на сухо, той си пое дълбоко въздух. Веднага след това зърна нова мощна вълна, която го сграбчи за коленете и се опита да го засмуче обратно в потопа. Но за негова изненада вълната се отдръпна доста бързо. Конрад се изправи. Беглият оглед наоколо му подсказа, че този тунел бе най-малко два пъти по-висок от тунелите във вътрешността на П4.
Докато крачеше из лабиринта, който кръстосваше из целия град, Конрад бе изпълнен едновременно от преклонение и гняв към строителите, създали тази феноменална подземна инфраструктура. Би могъл да прекара цяла вечност в изучаването й. И ако в най-скоро време не успееше да открие изход, желанието му като нищо можеше да се изпълни.
Беше бесен и на Серена — една от многото мистерии на живота, които като че ли никога нямаше да разгадае. Тя очевидно не му вярваше. Защо иначе ще го оставя сам в П4 и ще излиза навън съвсем сама? Беше превключила на програма „оцеляване“ и доколкото Конрад можеше да прецени, го считаше за враг. И все пак, след като видя как я заловиха, той не можеше да не се тревожи за нейната безопасност.
След няколко минути се озова пред поредното разклонение и спря. Пред него се простираха два по- малки акведукта, всеки с височина дванадесет метра и широчина шест. А после долови тихо боботене, което идваше от десния акведукт. Втренчи се в мрака и забеляза някаква трепкаща светлинка. Светлинката ставаше все по-голяма, а паралелно с нея нарастваше и шумът. Накрая Конрад схвана, че това е поредният воден прилив, спускащ се по каналите, който само след секунди ще го залепи за стените на тунела и ще го убие.
Даде си сметка, че единственият му изход е левият акведукт. Втурна се в него точно навреме, за да види как пороят от десния се влива в по-големия тунел. Застанал до колене във вода, той гледаше как водата реве и се пени в продължение на цели три минути, преди да се успокои.
Когато по-малкият тунел се изля, Конрад установи, че целият трепери. Обърна се бавно и едва направил първата си крачка, долови някакъв плясък в далечината. За миг си помисли, че е нов прилив, който този път със сигурност ще го отнесе. Но не усети нищо такова. Напрегна слух. Пляскането беше доста равномерно.
Вторачи се в тъмнината. Към него приближаваше някой. Всъщност, бяха повече хора. Разбра го, защото долови разговора им. Гласовете ставаха все по-силни. Говореха на арабски.
Конрад отстъпи и се насочи обратно към големия тунел. Плясъкът от ботушите му се оказа по-силен, отколкото би могъл да допусне. Замръзна на място. За секунда не долови нищичко. После звукът от цапащи през водата крака се поднови.
— Спри! — извика една от фигурите на английски. Конрад погледна през рамо и в мрака зърна два чифта зелени очи, които определено го гледаха. Втурна се към големия тунел. После изсвистя куршум и той едва успя да се сниши, за да го чуе как отскача от стената. При разклонението с двата акведукта се закова на място. Обърна се много бавно и видя червената точка върху гърдите си. Не, точките бяха две.
Двойката с очилата за нощно виждане излезе от левия акведукт. Носеха униформи на Антарктическата комисия, автоматите им обаче продължаваха да си стоят прицелени в гърдите му. Ако трябваше да бъде честен, никак не му приличаха на инспектори от ООН.
— Свържи се със Завас, Абдул! — каза онзи вдясно. Човекът, наречен Абдул, се опита да се обади по радиостанцията, но не успя да установи връзка.
— Трябва да излезем горе — заяви той разочаровано. Тези стени тук блокират сигнала.
Другарят на Абдул направи крачка към Конрад, но точно в този момент в далечината се дочу ново боботене. Конрад веднага се втурна към десния акведукт.
— Спри на място! — извика Абдул. — Къде си мислиш, че отиваш?
— Отивам горе. Нали вие самите го предложихте? — отговори Конрад, но без да се обръща. Колкото повече се приближаваше към десния тунел, толкова по-силно усещаше хладния повей в лицето си. Боботенето в далечината се усилваше. Покрай ухото му профуча куршум. Той се закова на място и се обърна.
Абдул и другарят му се намираха на двадесетина метра от него, втренчени в нещо от другата му страна. Говореха си, обаче тътенът зад тях беше толкова силен, че Конрад не бе в състояние да долови и думица. А после точно когато усети първите водни капки върху гърба си, ги видя как хвърлят оръжията си и хукват да бягат.
Конрад се хвърли в левия тунел точно навреме, преди водната стихия зад него да изригне и да отнесе двамата войници. А после мощният порой се превърна в невинно поточе, сякаш автоматичен таймер бе изключил кранчето. Арабите бяха изчезнали.
Конрад остана на място, заслушан в собственото си дишане. Нов плясък във водата. Отново зад него. Извъртя се рязко и зърна някаква импозантна фигура, вървяща бавно към него в мрака, която ставаше все по-голяма и по-заплашителна, докато не излезе от сенките и не свали очилата си за нощно виждане.
— От доста време те търся — заяви спокойно Йейтс.
— Татко! — извика Конрад и му се прииска да се хвърли в обятията му.
Но генералът се приведе и взе нещо блестящо, носещо се по водата. Конрад веднага го разпозна — египетски анкх. Очевидно беше паднал от един от войниците. Подобната на кръст огърлица с кръг в горната част беше символ на живота, но очевидно не бе помогнала особено на вече мъртвия си притежател. Йейтс вдигна анкха, обля го със светлината от фенерчето си и го разгледа.
— Радвам се, че най-сетне си започнал да объркваш плановете и на някой друг, освен на мен, Конрад — отбеляза генералът.
26.
Серена се чувстваше крайно неудобно във военния хеликоптер, носещ се нестабилно над платото. Беше й горещо. Египетският пилот очевидно имаше проблеми със стабилизирането на машината и всяко нейно внезапно спускане предизвикваше порой от псувни сред войниците отзад. Вонящото тяло на Джамил я задушаваше. Серена усещаше жестокия му и похотлив поглед върху гърдите си при всеки пореден наклон на хеликоптера.
Тя знаеше, че полковник Али Завас е изпратен в Антарктида от името на Обединените нации. Тези хора със сигурност докладваха на него и сега безсъмнено я водеха при командира си. Възможно е назначението им към ООН да е просто удобно прикритие за някаква друга цел. Възможно е тези войници просто да са чакали в засада, за да видят какво ще открият американците под леда и после да им го вземат. Ето, че Джамил бе наясно със скиптъра на Озирис. Но откъде знаеха за него?
Няколкото заключения, до които бе достигнала до този момент, бяха твърде безрадостни. Американците от ледената база „Орион“ бяха мъртви, същото се отнасяше за руските оръжейни инспектори, а ето, че сега градът бе под контрола на Завас и неговата пасмина. Или поне ще бъде така до пристигането на американските подкрепления. Но дотогава като нищо ще стане прекалено късно — нито ще могат да попречат на Завас да изпълни мисията си, каквато и да е тя, нито пък ще успеят да предотвратят глобалния катаклизъм.
Хеликоптерът се наклони силно надясно и за секунди Серена зърна големия воден канал под краката им,
