Избухването на огромния ледник, който се стовари във водата, приличаше на бомбена експлозия. Тя събори адмирал Уорън и го обсипа с изпочупени стъкла от кабината на мостика.
След секунди последва нова експлозия, а след нея и друга. Към кораба се насочиха огромни вълни и започнаха да го подхвърлят като черупка. Цялата палуба за излитане беше покрита със стъкла, а веригите едва успяваха да удържат седемдесет и шестте бомбардировача там.
— Адмирале!
Уорън се обърна. Беше свързочникът.
— Имаме светкавица! — Сержантът подаде папката на командващия си офицер и вдигна над нея фенерче, за да прочете текста.
— Всемогъщи боже! — извика адмиралът, когато започна да чете. — Сензорите за геологически проучвания в „Макмърдо“ са засекли шокова вълна с магнитуд единадесет точка едно!
— Адмирале! — изкрещя един лейтенант. Уорън вдигна глава точно на време, за да види как една титанична вълна се стоварва върху кърмата и залива пистата за излитане. Подхвана бомбардировачите като играчки и накрая се разби близо до бетонната конструкция, където стоеше той. Оглушителният удар едва не спука тъпанчетата му, когато водната стихия разруши целия мостик. Адмиралът започна да ръкомаха, опитвайки се да се залови за нещо.
Всичко се напълни с вода. Уорън се хвана за дръжката на една конзола и се подпря на стената, за да се задържи. В спокойни води тежащият 86 хиляди тона самолетоносач се издигаше на шестдесет и два метра над ватерлинията. Това вълнение обаче подмяташе мощния плавателен съд като празна кутия от кубински пури.
Закашля се и изплю мръсна вода. После изрева с надеждата, че все някой ще го чуе:
— Обърнете ни към вълната, иначе ще се преобърнем! После напрегна слух и установи, че заповедта му все пак е чута от някого.
— Да, сър! — бе единственото, което долови, но иначе други звуци нямаше, като изключим бученето на вълните.
Когато всичко най-сетне се поуспокои, адмиралът се огледа и забеляза две носещи се отгоре тела. Очевидно останалите са били пометени направо в морето. Спусна се надолу по стълбите към кабината на щурвала, като се държеше здраво за парапета. На щурвала нямаше никого. Обърна се по посока към брега, но само, за да види още една колосална сивкава маса вода, този път с размерите на планина. Сграбчи здраво една от веригите, която доскоро държеше един от неговите самолети, метна я върху широките си рамене и се запъти към палубата за излитане.
Хора и самолети се въргаляха по непрекъснато люлеещата се палуба. После нова вълна повдигна самолетоносача буквално до небето. Докато падаше във въздуха, сграбчил здраво веригата, Уорън зърна един парапет. После водата се стовари върху палубата и го събори на колене. Но все пак видя, че има шансове за спасение. Ако можеше да стигне до перилата между разбиването на две поредни вълни, сигурно ще може и да се закрепи за палубата с веригата.
Следващата вълна разцепи бомбардировача пред него на две и Уорън се приведе, за да не бъде помлян от летящото му крило. Наложи си да се изправи, макар че краката му едва го държаха. Втурна се напред, като папаше в плитчините по посока на парапета.
Част от него искаше да се подхлъзне и да падне, така че да не му се налага повече да се бори и най- сетне да умре. Обаче той все пак се задържа на крака и накрая стигна до парапета. После хвана с две ръце тежката верига, която бе метнал върху раменете си, и се закрепи здраво за металните прътове, преди върху самолетоносача му да се стовари следващата гигантска вълна.
Ветровете и водната стихия отново пометоха палубата. Адмиралът едва успяваше да се задържи. Вълната се стовари върху кърмата и точно в мига, в който Уорън почувства как някаква невидима сила подхваща тялото му и го повдига от палубата, веригата влезе в действие и го задържа.
В продължение на повече от минута той остана така. Имаше чувството, че ръката му всеки момент ще се откъсне от тялото му и че той ще бъде пометен от палубата подобно на самолетите. И докато се бореше със смъртта, Уорън се закле, че на всяка цена трябва да остане жив — ако не заради друго, то поне за да си го върне тъпкано на Грифин Йейтс. А после, много бавно, почувства как целият самолетоносач се завърта и чу пукота на масивната стоманена конструкция. Вдигна глава и видя, че целият му огромен кораб всеки момент ще се преобърне. Тогава дойде и вълната.
— Да се продъниш в ада дано, Йейтс!
Трета част
ОБНОВЛЕНИЕ
22.
Долу в звездната камера Конрад отпи от уискито и веднага се закашля. Течността едва не изгори гърлото му. Погледна изненадано Серена, която седеше до него. Мократа й коса беше отметната назад, лицето й беше пребледняло.
— Ти ми даваш „Джак Даниелс“?! — изгъгна дрезгаво той.
— Намерих го в раницата на Йейтс — прошепна тя, протегна ръка и докосна лицето му. Дланта й като че ли го върна обратно към живота. — Топъл си.
— Цялата тази камера е топла — отбеляза Конрад, изправи се и веднага усети раздираща болка в тила си. — Къде е обелискът?
— Нямам представа — отговори Серена.
— Но нали беше тук? — изуми се той и огледа звездната камера. В средата на картуша забеляза празния олтар. Нещо в стомаха му се преобърна и в главата му нахлу споменът за разцепването на пода. — Къде е Йейтс?
— Изчезна в шахтата на пода.
Конрад потърси с поглед шахтата под олтара, но тя вече се бе затворила. Беше му необходимо известно време, докато осъзнае истината — баща му е мъртъв. Разтрепера се. Сърцето му запрепуска бясно.
— Много съжалявам за баща ти, Конрад!
Погледна я в очите. Да, като че ли наистина съжаляваше. Но този път в нея имаше и нещо твърде странно — по-скоро в начина, по който го гледаше. Нещо различно. Конрад не би го нарекъл точно страх, но със сигурност беше усещане, което поставяше бариера между тях. Едва ли е повярвала на налудничавите разкрития на генерала? Или е повярвала? Повече от очевидно бе, че това е поредният му умел психологически ход.
— Нали не вярваш на…
— Какъвто и да си, Конрад, сигурно е едно — че името ти не фигурира в ничий списък на „най- достойните“. Нито в този на Бога, нито в този на атлантите, нито в моя собствен — отговори тя. — Нищо няма да те спаси да не умреш заради греховете си. Само че този път като че ли си решил да повлечеш в ада и всички нас! Ето в какво вярвам!
Изумен от реакцията й, той не знаеше какво да й отговори. Накрая рече:
— Ти май никога не преставаш, нали? Винаги трябва да имаш последната дума.
— Точно така.
Конрад се обърна. Веднага след това обаче забеляза, че на пода нещо блести. Вгледа се по-внимателно. Да не би да е слънчева светлина? Вдигна поглед към тавана и примигна. Двете скрити шахти, за чието съществувание до преди малко само подозираше, сега бяха широко отворени. През южната струеше ярък лъч слънчева светлина, като падаше на пода точно на мястото, където до неотдавна стоеше обелискът.
„Да не би ледената бездна над нас да се е сринала? — помисли си ужасено той. — А какво тогава е станало с базата «Орион»?“ За миг през съзнанието му премина мисълта, че геотермалната клапа на П4 може би е разтопила ледовете и дори е изместила леко земната кора. Но веднага я потисна. Ако действително се беше случило нещо толкова катастрофално, двамата със Серена отдавна щяха да са мъртви.
— Колко е часът? — обърна се към нея той.
