Когато Конрад зави за последен път, зърна черния силует на часовия в подножието на стъпалата, а малко по-нататък — поклащащата се в канала десантна лодка „Зодиак“.
Египтянитът пушеше цигара. Конрад направи крачка напред, но ботушът му неволно изтрака по каменната плоча.
— Ясер? — завъртя се бързо часовият.
Конрад кимна и почука по часовника си.
Часовият пусна една тлъста псувня на арабски, обърна се и се отдалечи.
Конрад го проследи как се качва по стълбите. Огледа се. Само след няколко минути часовият ще влезе в караулното и ще установи, че истинският Ясер все още е там. Но на Конрад тези минути му стигаха. Бързо хукна по стълбите към стъпалото на пирамидата.
Стълбите бяха тесни и хлъзгави от пръските на водопадите, но той стигна доста бързо до платформата. Огледа се и видя, че към него се насочва друга фигура.
— Йейтс, ти ли си? — прошепна в радиостанцията си.
— Правя кръгови движения с ръката си — отговори баща му.
Конрад едва го чу, защото ревът на водопадите заглушаваше почти всички звуци. Все пак наистина видя как фигурата в другия край върти ръката си в кръг.
— Окей — прошепна той.
— Хващай се на работа! — заповяда генералът. — И знай, че независимо как се развиват събитията, ти трябва да се придържаш към нашия план! Среща след шест минути!
След тези думи той изчезна в мрака.
Конрад се приближи към ръба на стъпалото между двата водопада и зае позиция. Камъкът под него се тресеше от мощните вибрации на падащата вода, та му беше необходимо не малко усилие, за да се задържи на крака.
Вторачи се напред и скоро откри онова, което търсеше. Там, на източния хоризонт, в миговете преди зората на пролетното равноденствие, изгряваше съзвездието Водолей. То съвпадаше перфектно с монумента, на който той бе застанал в момента. Водоносецът от Земята се взираше във Водоносеца на Небето. И слънчевият изгрев — Сияйният — маркираше точното място.
Бързо извади дигиталният геологичен изчислителен уред, който Йейтс му беше пъхнал в раницата, и започна да въвежда данните. Доколкото ставаше ясно, светилището на Първото Слънце бе погребано деветдесет градуса на юг оттук. Тези изчисления поставяха знака Х точно под реката, на приблизително триста метра дълбочина. Конрад сканира хоризонта с дигиталната си камера, за да маркира мястото.
После отново вдигна очи към небето. По него вече играеха първите багри на зората. Скоро съзвездието Водолей щеше да се покаже в цялото си величие — водоносец в небето, подпрял своята делва на хоризонта. В същия този момент слънцето, маркиращо равноденствената точка, ще лежи някъде под последната звезда, изливаща се от делвата.
Конрад погледна часовника си. Беше почти пет сутринта. Каза си, че трябва да действа много бързо. Обърна се, но точно тогава някакъв египтянин изскочи от храма и се насочи към него.
— Защо не си на поста, Ясер? — излая новият.
— А ти защо не си на твоя?! — измърмори му в отговор Конрад на поносим арабски.
Непознатият като че ли се поуспокои.
— Правиш си почивчица, значи — отбеляза той или поне така си го преведе Конрад. — Тези монахини не се пречупват много лесно, да ти кажа. Обучени са да бъдат мъченици. Обаче с тази конкретно ще трябва да внимавам. Няма да й откажа и след като я уморя!
Конрад забеляза, че човекът стискаше нещо в ръката си. Беше кичур коса. Косата на Серена. Прииска му се да го убие още тук и сега и веднага да измъкне Серена. Знаеше обаче, че не може да позволи на войника да види лицето му. Просто се изсмя на перверзната му шегичка, обърна се и вдигна очи към водопадите. В този момент усети как в тила му се впива дулото на автомат „Калашников“.
— Значи все пак открихте светилището, доктор Йейтс! — Конрад се обърна към египтянина, който го гледаше с изпепеляващ поглед. Усмихна се победоносно и просъска: — Очевидно вече няма да имаме нужда от монахинята. Къде е?
— Ето там! — престори се на незаинтересован Конрад. Виждаш ли къде е съзвездието Водолей?
И посочи с лявата си ръка, а войникът нямаше как да не проследи с глава ръката му. Точно в този момент дясната ръка на археолога премина като светкавица покрай гърлото му, но заедно с ножа с костната дръжка, който бе отнел от руснака още в П4 и който до момента бе държал в ръкава си. Острието му остави тънка червена линия.
Египтянинът дори и не извика, задавен от собствената си кръв, направи няколко крачки напред към ръба и полетя в бездната. Конрад видя как тялото му се превърта два пъти във въздуха и пльосва в реката.
После се обърна и откри стълбите, които водеха до върха и до втората хеликоптерна площадка, където трябваше да се чакат с генерал Йейтс. Но се наложи отново да се закове на място.
От входа на храма се появи друг египтянин и се насочи към него. Начинът, по който вървеше, му подсказа, че това вероятно е полковник Завас. И разбра, че този път бе останал без изход.
30.
Минаваше пет часът сутринта, когато Завас излезе от покоите си, за да изпуши една пура на стъпалото и да погледне още веднъж плана на светилището на Първото Слънце, който бе измъкнал от Серена. Сега, когато знаеше какво търси, му оставаше само да разбере къде да го търси.
Докато стоеше под звездите и дърпаше от незапалената си хаванска пура, забеляза, че небето просветлява. Скоро слънцето щеше да изгрее и това окончателно щеше да го лиши от възможността да открие светилището. После зърна един от часовите си край водопадите — доколкото успя да го различи, беше Ясер. Приближи се. Ясер веднага застана мирно и му отдаде чест.
— Свободно, лейтенант — махна с ръка полковникът и Ясер се отпусна. — Не ни се случва често да видим изгрев като този, нали?
Ясер измърмори нещо, което Завас прие за „не“. Явно повечето от хората му бяха започнали да демонстрират всички признаци на изтощението и стреса.
Полковникът въздъхна и потупа джобовете си, за да открие някъде кибрит, когато ръката на Ясер се насочи към него, поднасяйки му стара запалка „Зипо“. Завас доближи върха на пурата си към пламъка и засмука дълбоко. Усещането беше великолепно.
— Продължавай да пазиш! — кимна той на подчинения си и се отдалечи към командния център.
На половината път обратно обаче си даде сметка, че в тази негова пура има нещо познато. Не, не беше в пурата. Беше в старата сребърна запалка „Зипо“, която Ясер му беше поднесъл. Беше точно като запалката на дядо му. Само че Завас въобще не беше убеден, че Ясер или който и да е друг от хората му притежават подобна реликва. Ще трябва да попита Ясер откъде я е взел.
Но когато се обърна, за да го попита, установи, че Ясер не е на поста си. Полковникът изпсува тихо и се приближи до ръба на каменната платформа. Надникна надолу към водопадите. Нищо. Сякаш Ясер се бе изпарил във въздуха. Дали пък не е паднал? Но лейтенантът не беше чак такъв глупак.
Завас грабна радиостанцията си и излая в нея:
— Джамил! Веднага организирай хората си! Доктор Йейтс е тук!
Но Джамил не отговори.
— Джамил! — повтори полковникът и точно в този момент зад гърба му се чу изстрел.
Върху него се посипаха каменни отломки и пясък. Вдигна глава и зърна някакви светлинки на върха на стъпаловидната пирамида. Внезапно по източната стена като граната се затъркаля един от неговите хеликоптери. Завас едва успя да се скрие във входа, когато хеликоптерът се стовари на платформата и експлодира, превръщайки се в огнено кълбо.
— Скиптърът! — изкрещя той.
Втурна се към камерата, където двама от неговите войници охраняваха обелиска. Но ги завари мъртви на пода, а от обелиска нямаше и следа.
Конрад се стовари във водата в подножието на Храма на Водоносеца с такава сила, че остана без дъх.
