31.

Вътре в големия обелиск Конрад и генералът стояха върху кръгла платформа с диаметър два метра, увиснала в мрака. В същия миг Конрад долови тихо бучене и усети, че покрай лицето му премина хлад. Побърза да включи халогенната си лампа. Лъчът измина само двадесетина метра, преди да се удари във висока колона, а само след секунда отскочи от още три метални колони, които ги обграждаха. Всяко едно от отраженията още повече засилваше заслепяващата светлина на лампата.

Той не издържа и затвори очи.

— Изключи я! — отекна гласът на Грифин Йейтс в тъмнината.

Конрад заопипва халогенната лампа, намери копчето и я изключи. След около минута премигна, за да отвори очи, но все така не успяваше да отхвърли от погледа си заслепяващия блясък.

— Какви са тези колони от светлина? — попита баща му.

— Не са от светлина, те просто отразяват и усилват светлината, попаднала върху тях. Изчакай малко! — Бръкна в джоба си и извади старата запалка. — На „Зипото“ светлината не е чак толкова силна. Готов ли си?

— За какво, за да ослепиш и двама ни ли?

— Този път няма да е чак толкова зле — успокои го Конрад. — Сложи си слънчевите очила и не бери грижа!

Самият той си сложи очилата и изчака и баща му да направи същото. Едва тогава щракна запалката. Ефектът беше като от една-единствена свещ, осветяваща гигантска катедрала. Обкръжаваха ги четири блестящи, полупрозрачни колони, всяка, от които с диаметър шест метра, издигащи се на шестдесет метра в мрака над тях и спускащи се на още шестдесет метра в бездната под тях.

— Значи това е твоето светилище на Първото Слънце! — възкликна генералът, вдигнал глава.

— Да, но все едно се намираме във вътрешността на бронзов филтър за кафе — изрече Конрад, докато се оглеждаше.

Чувстваше се дребен и нищожен. Ореол от мъгла обгръщаше блестящите колони, които като че ли се съединяваха във фуния при върховете си високо над тях. И въздухът определено миришеше на смазка. Сведе поглед надолу и се запита колко ли дълбоко в недрата на Земята продължава светилището и колко още път трябва да извървят, докато стигнат до тайната на Първото Време. Изпитваше благоговение пред обема на всичко, което трябваше да проучи, и едновременно с това си даваше сметка за ограниченото време, с което разполагаха.

— Виж това! — И Йейтс му насочи ръката към една от гладките, блестящи колони. Подобната на огледало повърхност не само увеличаваше яркостта на светлината стотици пъти, но и като че ли потрепваше. — Басирам се, че отразителната способност на тази повърхност е повече от сто процента!

— Толкова ли е важно?

— Най-доброто, което сме успели да постигнем засега е осемдесет и осем процента, с помощта на алуминий.

— Но тези колони не са изработени от алуминий.

— Прав си, не са — кимна баща му и прокара ръка по колоната. — Направени са от много по-лек материал.

— По-лек ли? — Конрад докосна колоната. Повърхността беше хлъзгава, почти течна. Въпреки това се долавяше и някаква особена плътност. — Изглежда мека като паяжина и едновременно с това твърда като стомана. Като коприна е, по-лека от въздуха.

— Защото материята е перфорирана на дупчици, по-малки от дължината на светлинна вълна — обясни възбудено Йейтс. — И сега какво? Нагоре или надолу трябва да поемем по това нещо?

Материя. Точно това бе думата, която Конрад търсеше. Изненадващото в случая бе, че не той, а генералът я използва. Но иначе беше прав. Тези колони приличаха на гигантски топове от някаква тънка, много лека и прозрачна материя, която същевременно бе толкова бляскава, че спокойно би могла да бъде сбъркана със светлината, която така перфектно отразяваше.

— Нагоре или надолу, сине? — повтори Йейтс.

— Нагоре — без да се замисля, отговори Конрад, с което изненада и самия себе си. Защото, ако се замислеше, не можеше да бъде сигурен в нищо. Никога досега не бе попадал на нещо подобно — нито в древните текстове от египетските пирамиди, нито в митовете от фолклора на Мезоамерика. Не си го спомняше и от детските си спомени. Доколкото можеше да прецени, единствената цел на тази грамада бе да служи като проекция на обелиска от П4, само че в реални мащаби. Но някъде в този обелиск тук би трябвало да се намира така нареченият трон на Озирис — последното убежище на скиптъра и на тайната на Първото Време. Единственият въпрос сега бе дали наистина ще го познае, когато го види, а и — дали ще знае какво да направи по-нататък. — Тръгваме нагоре!

И те тръгнаха.

Платформата, върху която бяха стъпили, започна да се издига нагоре като асансьор, носейки ги между колоните от светлина. Конрад вдигна глава и видя, че колоните действително се сливат към върха.

— Дръж се здраво! — предупреди той баща си, напрегнат, но решен да стигне докрай. В същия миг осъзна, че никога през живота си не бе изпитвал подобно вълнение.

Сигурно бяха минали вече няколко нива, когато Конрад отново вдигна очи и зърна сноп светлина. След минута се озоваха в хладна камера. Внезапно платформата се закова с прещракване. Конрад се залюля назад към ръба й, но баща му веднага го сграбчи с ръце като менгеме.

— Последна спирка! — обяви весело той.

Конрад се закова на място, за да свикне с обстановката. В сравнение с гигантските пространства долу, тук изглеждаше тесничко. Гласовете им вече не отекваха, а въздухът бе по-хладен. Конрад смъкна слънчевите си очила и включи халогенната лампа. Този път не се сблъскаха със заслепяващо отражение. Лъчът продължи спокойно и обля със светлината си най-близката стена.

Бързият оглед на мястото им показа, че от двете им страни има по един коридор. Конрад веднага се насочи към този вдясно.

— Насам! — подкани баща си той. Нетърпението му бе толкова голямо, сякаш само го избута напред.

— Откъде знаеш, че вървим в правилната посока?

— Нали ти самият ми каза, че съм атлант, спомняш ли си?!

Двамата тръгнаха по тъмния тунел. Вървяха около минута. В края на тунела ги посрещна подобна на крипта врата, висока около два метра. До нея се виждаше квадратна вдлъбнатина, подобна на дупката до външния вход. Конрад насочи лъча на лампата към нея. Върху металната й повърхност бяха гравирани необичайни символи, които при първоначален оглед не се поддаваха на тълкуване. Едва когато Конрад прокара пръсти по тях, схвана идеята.

— Това е съзвездие — изрече с равен тон.

— Да — кимна Йейтс. — Тази звезда тук е Сириус.

— Богинята Изида в нейната астрална форма — добави археологът и постави ръка върху студения метал на вратата, изпълнен в благоговение. Гърлото му се сви, сърцето му биеше бясно. Едва успя да прошепне: — Открихме криптата на царицата!

— Лично аз търсех криптата на царя — заяви делово Йейтс. — Колко залагаш, че в края на другия коридор ще открием онова копеле Озирис?

„Както и трона на Озирис, и тайната на Първото Време“ — помисли си Конрад, но точно в този момент зърна вече познатата коварна червена точка върху опакото на дланта си. Извъртя се рязко. Генералът бе насочил своя АК–47 към вратата, включил лазерния прицел.

Конрад отскочи.

— Какво правиш, за бога?!

— Като отвориш врата, може да се окаже, че кучката е все още там!

С разтуптяно сърце Конрад постави ръка върху квадратната вдлъбнатина и веднага усети необичаен прилив на енергия. Отдръпна ръката си и вратата се отвори плавно. Посрещна ги хладна мъгла.

— Но ти го направи без обелиска! — смая се баща му.

— Може би щом веднъж го направиш, системата те запомня.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату