получи.
— Ти си като ветропоказател, който се мести с всеки полъх на бриза.
— Грешката си беше твоя — продължи да крещи Кортни. Натрупаният в нея гняв изригна. — Никога не съм искала да идваш във фермата. Никога не съм те молила да продадеш Гас, да ми търсиш наематели или да ми израждаш жребчетата, да ми показваш проклетата си ферма или да преподписваш дълговете ми, да се влюбваш в мен или да ме караш аз да се влюбя в теб, да правиш любов с мен или каквото и да било друго от това, което непрекъснато вършиш. Но ти не ме слушаше! Винаги знаеше повече от мен. Пренебрегваше причините, които ти посочвах, без да си задаваш въпроса дали случайно нямам и други лични основания за действията си.
— Никога не си се вслушвала истински в това, което те съветвах. Дори когато организирах за теб най- добрата сделка в цял Кийнланд, ти я провали, защото не можеше да допуснеш, че съм прав. Толкова чудно ли ти се вижда, че се съпротивлявах срещу това да ме водиш за носа накъдето си поискаш?
— Не ме разбра, а и не се опитваш, Сет. Ти не знаеш какво е да не бъдеш обичан от никого, защото си известен и преуспяващ. Баща ти може и да е изгубил фермата си, но остатъкът от живота ти е поредица от успехи. Аз бях изоставена от родителите си на четиригодишна възраст, купена от дядо ми, който е бил ръководен от омразата към сина си, и обременена с огромна ферма, солидни дългове и още по-голямо чувство за вина. Понякога бях безсилна да направя нещо повече от това да посрещна следващия ден. Но ти никога няма да ме разбереш, не и с твоето мъжко превъзходство… Какво, по дяволите, беше това, в което се влюби, Сет? Идеята да изпълняваш ролята на сър Галахад за своята тъгуваща лейди Гуинивер или моето преизпълнено с желание тяло? Сигурно не си обичал нещастната трепереща глупачка вътре в мен. Изобщо не я харесваше.
— Влюбих се в нещо, което мислих, че съществува в теб, но разбрах, че е било илюзия.
— Сет, погледни ме, наистина ме погледни! Наистина ли ме виждаш?
— Не знам коя си. Може и да си се преборила със страховете и да си оставила ангажиментите ти да си почиват, но си убила и момичето, което познавах. Трябва да вървя, Кортни. Ще изтърва самолета си.
— Ще се върнеш ли? Не искаш ли поне да си дадеш шанса да ме опознаеш?
— Не знам, вече не знам нищо…
Кортни бе свела глава, неспособна да срещне непоколебимия му поглед.
— Никога нямаше да се обадя на баща ми, ако не беше ти. Събрах куража да направя това едва когато разбрах, че мога да те загубя. Никога не съм предполагала, че по такъв начин ще те отблъсна. Моля те, Сет…
Но когато вдигна поглед, той беше изчезнал, сякаш земята под краката му се бе разтворила и го беше погълнала.
Кортни се опита да се съсредоточи върху настоящето, вместо да мисли за миналото или за бъдещето. Беше се скрила в библиотеката, за пръв път бягаше от изключителния успех на Гас. Преди четири дни бе спечелил състезанието за купата на коневъдите в неговата възрастова група и Тед вече бе получил две обаждания за съсобственост за суми, надвишаващи петнадесет милиона. Жената на баща му — красива японка — бе прекарала една седмица в Айдъл ауър и много от неяснотите на отминалите двадесет години се изясниха. Беше невъзможно да наваксат цялото изгубено време, но Кацуо Клонингер покани Кортни да я посети в Хонконг следващата година, след Тройната корона.
— След напрежението през последните седмици имаш нужда от дълга почивка, далеч от всички, които искат да споделят успеха ти, а нямат никакъв принос за него.
Но в мислите си Кортни непрекъснато се връщаше към Сет — след онази ужасна нощ на летището в Лондон рядко обръщаше внимание на нещо друго, чудеше се дали той ще поиска някога да сподели успеха й. Беше направил много за постигането му, но, както изглежда, те намираха повече щастие в провалите, отколкото в успеха.
Кортни безсрамно използва присъствието на втората си майка като извинение да не излиза. Общността на коневъдите с нетърпение очакваше тя да се върне в редиците им, бяха я засипали с покани за обеди, партита, събирания с благотворителна цел. Хората, с които бе израснал баща й, и тези, с които бе работил, искаха да научат всичко за него и неговия успех. Абсолютно непознати я преследваха с молби за благотворителност и по всевъзможни други причини. Накрая Кортни спря да вдига телефона лично.
Въздъхна. Правеше го доста често напоследък, но това, че се укоряваше за отношението си към Сет, изобщо не помагаше. Всъщност не променяше нищо. Разбира се, Кортни можеше да продължи да работи всеки ден, както и по-рано, да взима решения, свързани с фермата, и да се прави на не по-малко ентусиазирана отпреди, за да не задават въпроси хората. Но тя вече не изпитваше онази страст към работата, която я ръководеше, когато срещна Сет.
Колко странно! Всяка фибра от нея трепереше при мисълта за Гас и фермата в началото, а сега, след като бе достигнала успеха, за който копнееше, Кортни не бе щастлива, а отчаяна. В началото, когато нямаше отърване от него, не желаеше Сет, а сега, когато бе готова да продаде Айдъл ауър заради него, не можеше да го има.
Винаги бе знаела, че малко не е в крачка с връстниците си, но това не я притесняваше, поне не много. Накрая обаче излезе, че Кортни не е наясно със собствения си живот. Липсата на разбиране, страховете, гневът и отречените истини от последните двадесет години до такава степен бяха объркали нейните схващания, че не можеше да възприема нещата нормално, поне така й се струваше. Не знаеше как да си върне Сет, но бе сигурна, че трябва да го направи.
Беше посветила четири години от живота си на фермата само за да се освободи от оковите на вината и да разбере, че това не й носи удовлетворение, не и в смисъла на истинско щастие. Единственото нещо, което обичаше, бе Гас, но едва ли щеше да го вижда често през следващите две години, а когато отново се върне в Айдъл ауър, ако изобщо се върне, вече нямаше да бъде нейното конче.
Тя отново повтори клетвата да си върне Сет. Всичко, което някога бе искала, наистина бе искала, можеше да намери в прегръдките му. Знаеше, че това е мястото, където копнее да бъде, и ако силното желание и постоянната работа можеха да й го върнат, Сет Камерън щеше да бъде неин някой ден.
Кортни се измъкна от библиотеката, стигна до колата си незабелязана от никого и потегли. Трябваше й време да помисли. През последните няколко месеца, откакто успехът на Гас превърна Айдъл ауър в място на кипяща дейност, непрекъснато изискваща вниманието й, Кортни си бе изградила навика да си почива като посещава фермата на Сет. Щеше да й се подиграва, ако знаеше, но на Кортни не й пукаше. Мястото беше тихо, никой не я безпокоеше, а и се чувстваше по-близо до Сет. Тук бе оставил част от себе си, която не можеше да сложи в куфар и да отнесе в Англия, Франция, Япония, Австралия, Южна Америка или някое друго от местата, посещавани от него, за да продава коне.
Докато спираше колата си под един вековен дъб, Кортни забеляза ягуара на Сет, паркиран в гаража. Не можеше да гледа тази кола, без да очаква всеки момент оттам да изскочи Сет и да тръгне към нея, огромното му тяло да закрие видимостта към всичко останало, а щастливата му усмивка да я накара да забрави, че има и други наоколо. Сега обаче при вида на колата в гърлото й заседна буца и Кортни прекалено ясно си спомни събитията от последните дни.
Тя мина зад къщата и тръгна към пасбището, където Сет държеше трите си кобили — онези, които му бе избрала. Животните бяха сами, жребчетата им престанаха да бозаят преди няколко седмици. Кортни се почувства по-близо до Сет. Покупката на кобилите беше нещо, за което му бе помогнала, и може би щеше да си остане единственото. По някакъв начин жребчетата и кобилите й даваха малка част от Сет. Макар и не много, засега това бе всичко, което имаше от него.
Сет захвърли вестника Дейли Рейсинг форм настрана. През трите месеца, откакто остави Кортни в Саратога, се бе затрупал с работа. Посети повече търгове, привлече повече клиенти и направи повече пари от когато и да било, но не можеше да изхвърли Кортни от мислите си за време по-дълго от няколко часа. Дори когато говореше с клиент, дори ако участваше в наддаване, Кортни бе едно от нещата, които носеше в подсъзнанието си и винаги излизаше на преден план.
След огромния й успех Сет се опита да убеди себе си, че тя повече не го иска, нито пък има нужда от него. Събрал бе стотици статии, буквално стотици хиляди думи за нея, Гас и за наследството, но от това
