Лей Грийнууд
Омагьосан кръг
1.
— Ако не намериш малко пари отнякъде, ще трябва да затворим това място.
Думите на управителя на фермата й преследваха Кортни, докато тя, облегната на бялата ограда, наблюдаваше едногодишното жребче, лудуващо из полето. Беше подпряла брадичка на ръцете си, а бризът развяваше пуснатата й коса. Времето бе изненадващо горещо за октомври, така че обичайното й облекло — дънки и ботуши, се допълваше от връхна дреха без ръкави.
Беше започнала да търси нови клиенти още след смъртта на дядо си, преди три години, но повечето собственици нямаха желание да държат конете си в потънала в дългове ферма, притежание на двадесет и четири годишна жена. Дядо й посвети десет години от живота си, за да я обучи как да се грижи за фермата, но повечето хора смятаха, че тя все още е прекалено млада и неопитна.
— Отработих дълговете си, всичко до последното пени — каза тя на Тед, като се опитваше да звучи убедително. — Ако бъдем пестеливи, ще можем да оцелеем, докато Гас започне да се състезава.
Опитното й око забелязваше всеки детайл от движенията на кончето, докато то се перчеше, тичаше в тръс към нея, завърташе се и галопираше обратно към средата на полето. Червеникавокафявата му козина, много близка по цвят до косата на самата Кортни, ярко лъщеше на слънцето. Мускулите му играеха, докато жребчето неуморно тичаше с пълна сила.
— Ти ще спечелиш толкова много състезания, никога повече няма да ми се наложи да се притеснявам за пари — каза Кортни на глас. Тя никога не оставяше мислите си за кончето неизказани.
Сякаш я бе разбрало, жребчето премина през полето в галоп, надбягвайки пеперудите и водните кончета, все едно че бяха петстотинкилограмови коне, които се мъчат да стигнат преди него до финала. След като измина половината от дължината на полето, то се обърна и спря, разтърси грива и пое обратно в тръс, за да получи наградата си — лакомство, скрито в джоба на Кортни.
— Ти си разглезен, Гас, и знаеш това, нали? — прошепна тя, докато с едната си ръка галеше красивата извивка на врата му, а с другата подаваше захарче на жребчето. — Може би няма да мога да намеря треньор, който да съумее да направи нещо от теб, и в крайна сметка ще се наложи да гледам как до края на живота си се надбягваш с пеперудите.
Кортни потръпна. Тя знаеше, че ако Гас не печели състезанията, ще трябва да го загуби. Не мислеше, че би могла да го понесе. Беше го отгледала, присъствала бе на раждането му, беше край него при първата му настинка. Той беше нейното конче, нейното бебе и щеше да стане голям шампион. Трябваше да стане!
— Наистина прекрасно животно.
Кортни се обърна при звука на непознатия глас. Мъж гигант, нещо като Атлас в дрехи, стоеше на три крачки от нея и се усмихваше по начин, който заплашваше мисълта и тялото й да изгубят способността си да функционират. Безупречно облечен, с тъмночервено сако, вратовръзка и кафяви панталони, със старателно сресана вълниста руса коса и току-що излъскани тъмнокафяви кожени обувки той просто стоеше там и я наблюдаваше с момчешка усмивка, за каквато рекламните агенти биха дали живота си.
— Кой сте вие? — измънка Кортни, прекалено объркана, за да отдава значение на добрите маниери.
— Сет Камерън. — Протегнатата му ръка обхвана нейната. — Минавах оттук и не можах да устоя на желанието да погледам кончето ви.
Макар и все още заслепена от присъствието на този огромен мъж, тя присви очи.
— Не бихте могли да видите пасбището от пътя.
Как бе възможно някой толкова грамаден да изглежда така отнесен? Добре де, не точно отнесен, но в него имаше нещо, което й напомняше за мече играчка, а и тази усмивка… Кортни отново облегна елегантното си тяло върху оградата.
— Имах предвид алеята към фермата — обясни той, сочейки към мястото, където беше паркирал сивия, като цвета на очите му, ягуар.
— Какво правите в моята ферма?
— Наблюдавам жребчето ви.
— Откъде разбрахте за него? — Трудно беше да се проведе смислен разговор с този мъж…
— Боя се, че не мога да ви отговоря на този въпрос. Професионална тайна.
— Но какъв сте вие, да не сте репортер?
— Нищо подобно — увери я Сет с дълбок гърлен смях, — макар голяма част от това, с което се занимавам, да се свежда до издирване.
— И с какво се занимавате?
— Купувам и продавам коне. Надявах се да поговоря с вас за продажбата на това жребче.
Кортни блъсна оградата и се отдалечи от нея.
— Не е за продан — процеди през зъби в отговор.
Сет примигна при тази неочаквана промяна, но всичко, което каза, беше:
— Какво е родословието му?
При цялата тази провокираща мъжка привлекателност, при целия този възхитителен съблазняващ чар той беше търговец на коне! Почувства се предадена, а устните й се извиха в ядна гримаса.
— Какво значение има? Никога няма да продам Гас!
— Гас?
— Да, Гас — повтори тя с раздразнение. — Да не би да очаквахте, че го наричам Мистър Пролетна Светлина?
— Предполагам, че не, но Гас?
— Той е достоен син на селото. — Гласът й омекна. — Няма нищо, което да обича повече от това да се търкаля в прахта. Мисли си, че Бог е създал калта специално за него.
— Хм, ярка индивидуалност.
— Разглезила съм го, ако това имате предвид — каза Кортни и усмивка смекчи изражението й. — Той мисли, че аз по цял ден нямам друга работа освен да охкам и да ахкам след всичко, което прави, и всеки път очаква някое лакомство.
— Изглежда доста добър.
— Може да галопира, с дължина на отскока шест крачки — отбеляза Кортни, възмутена от равнодушната похвала, отправена към кончето й от този нагъл натрапник. Но какво би могла да очаква от един търговец на коне, който не вижда нищо друго, освен доларова банкнота всеки път, когато погледне към породисто животно. Още повече че когато го каза, в очите му играеха закачливи пламъчета, а ъгълчето на устата му се изви в усмивка. Ако не беше компетентна по темата, би се заклела, че той й се подиграва и това дори му доставя удоволствие.
— Да разбирам ли, че планирате той да се състезава?
Кортни кимна.
— Имате ли треньор?
Тя поклати глава.
— Сигурна ли сте, че няма да решите да го продавате?
Кортни не можеше да спре да кима утвърдително. Почувства се като дресирано животно. Дори не можеше да остане ядосана на това огромно нещо с блестящи очи и палава усмивка. На двадесет и четири години тя съвсем не беше някаква невинна ученичка, но в момента се държеше точно като такава.
— Конете на дядо ми винаги са се състезавали.
— За вас няма да е толкова лесно, колкото за него.
— И какво точно искате да кажете с това? — Защо всеки път, когато започваше да мисли, че го харесва, той трябваше да казва нещо, с което да я провокира?
— Нищо лично, просто състезанията с коне са мъжка игра. Само няколко жени са участвали, и то обикновено като партньори.
— Значи мислите, че няма да се справя с това? — Фактът, че собствениците, които отказаха да оставят конете си във фермата й, мислеха по същия начин, само още повече засили яда й към него.
— Не знам какво можете. Всъщност аз дори не ви познавам.
