— В такъв случай можеш да си представиш колко бях шокиран, когато ми каза, че скоро ще започне да купува коне. Сигурен съм, че бих могъл да я придумам, ако не беше убедена, че нейното жребче ще бъде втори Секретариат.
— Това пък кой ти го каза?
— Самата тя, и то надълго и нашироко.
— В такъв случай си разбрал защо няма да продава. Ако ти беше собственикът на Секретариат, би ли го продал?
— За Бога, не! Щях да го дам под наем за най-добрата цена, която бих могъл да получа, и да си купя половин дузина чистокръвни кобили.
— Добре, това за даването под наем го забрави — Кортни не вярва в продажбата на каквото и да било — и ще разбереш нейната позиция.
— О, Боже!
— Аз съм нещото най-близко до финансов консултант за нея, но тя не иска да възприеме и частица от това, което я съветвам.
— Нима?
— Така изглежда.
— Проклятие! Току-що пропуснах шанса да продам един от най-добрите коне на десетилетието.
Клей присви очи:
— Мислиш ли, че този жребец наистина е добър?
— Да. Не съм виждал Секретариат като жребче, но досега не съм срещал нищо подобно на нейното конче. Един ден го наблюдавах с група други кончета. Тичаха заедно, но той бързо ги изпревари. На няколко пъти се опитаха да го догонят, логично беше да се втурне да бяга с всички сили, но той дори не ускори ход и въпреки това те не успяха да го настигнат.
Известно време Клей не каза нищо.
— Радвам се, че има добър кон, но ми се струва, че освен него Кортни ще има нужда и от помощта на приятелите си.
— Може ли да получи такава?
— Не знам. Коневъдите, дори ако са милионери, са доста стиснати, а това, от което има нужда Кортни, са пари в брой.
2.
Сет намали скоростта, когато наближи пасбището, но Кортни не беше до оградата, а и жребчето не се виждаше. Той продължи надолу по алеята, подмина полетата и пасищата, обрасли с буйна трева, и стигна до разклон — дясната пътека водеше към конюшните, а лявата — към къщата — огромна бяла сграда, която можеше да види само смътно, защото я закриваха листата на огромните дъбове, растящи от двете страни на пътя. Поколеба се за секунда, после зави надясно и спря пред конюшните.
Може би не трябваше да идва отново. Кортни му показа достатъчно ясно, че няма намерения да продава Гас, но нещо непрекъснато връщаше мислите му към жребчето. Всъщност може би причината не беше толкова в кончето, колкото в самата Кортни. Високото й стройно тяло му направи силно впечатление, макар червенокосите да не бяха негова страст. В повечето случаи те се оказваха капризни и темпераментни, а по всичко личеше, че Кортни не е изключение от това правило. Като добавим и дозата ирландска кръв, се получаваше опасна комбинация.
Тя не го впечатли по начина, по който го правеха жените с безразлично държание към мъжете. Чудеше се дали темпераментът й бе причината нито един от местните младежи да не успее да я спечели. Лесно можеше да си представи как поглежда отвисоко някой нахакан момък, още по-лесно — как го шамаросва, но не му се удаваше да приеме, че през остатъка от живота си тя ще си ляга сама. В нея имаше прекалено много огън, прекалено много живот, за да остане стара мома.
Сет мислено потръпна и тихичко се изсмя. Чувствата винаги пречеха на бизнеса, а за да се справи с тази жена, трябваше да разсъждава съвсем трезво. Той взе папката с информацията, която беше събрал за Кортни, фермата и жребчето, но дори не я погледна. Нямаше нужда. Запомнил бе всичко.
Не се беше отказал от кончето, но може би трябваше да почака няколко месеца. Междувременно можеше да се опита да я убеди да продаде част от фермата. Това би струвало повече от дузина коне, а тя едва ли се нуждаеше от хиляда хектара, при положение че имаше толкова малко жребци.
Отново се засмя наум. Ако знаеше за какво мисли точно сега, Кортни най-вероятно щеше да го застреля. Той никога не бе принуждавал някого да продава каквото и да било, но се съмняваше, че Кортни би повярвала в това. Както изглежда, тя мислеше, че търговецът на коне е не по-добър от Атила Варварина и се ръководи не от изтънчени чувства, а само от примитивния инстинкт за самосъхранение.
Сет остави неотворената папка настрани и излезе от колата. След нетипичната за сезона горещина живителният полъх на бриза му подейства добре. Наоколо цареше гробна тишина, но мирисът на сено и торове му подсказа, че наблизо има коне. Макар че в следобедните часове фермите притихваха, той все пак очакваше да види някакви признаци на живот. Приближи се към офиса и отвори вратата. Вътре нямаше хора. Климатикът беше изключен, което го наведе на мисълта, че едва ли ще се появи някой.
Надникна в първата конюшня, застоялият въздух и насъбралият се прах му подсказаха, че тя отдавна не е използвана. Същото беше положението и в следващата. Но третата го посрещна с познатата смесица от аромати и той влезе вътре. Постройката беше висока, а през отворените врати на срещуположната страна проникваха светлина и въздух. Една от преградите, отделящи местата за конете, беше отворена, а отпред бе оставена ръчна количка с едно колело. Докато оглеждаше наоколо, някой започна да хвърля в количката тор и влажно сено, но Сет не можеше да види работещия, а само горната част на вилата, с която човекът гребеше. Съвсем не очакваше сред сеното да е самата Кортни, вързала червеникавата си коса със забрадка и напъхала дънките си в ботушите. Независимо от странния й вид, той не можеше да откъсне очи от нея. Кортни бе красива жена с прекрасна фигура, но не това, а нейната жизненост и енергичност будеха възхищението му. Ако и да бе имал някакви съмнения относно желанието си да й помогне, вече беше абсолютно сигурен, че ще го направи.
— Ако продължавате да стоите там с отворена уста, ще изсипя следващата порция слама върху главата ви — заплаши Кортни, без да прекъсва работата си. — Никога ли не сте виждали жена да работи в конюшня?
— Виждал съм, и то често — отговори Сет, опитвайки се да събере мислите си, — но не мога да си спомня случай, когато жената е била собственичка на конюшнята.
Не бе изгубила и капка от вчерашната си заядливост, нито пък изглеждаше по-зле заради стръкчето слама, стърчащо от яката й.
— Не съм толкова богата, колкото хората, с които общувате. В момента нямаме твърде много коне, така че се справяме сами.
Тя приключи с почистването на бокса, затвори преградната врата, премести количката до следващия и продължи да работи.
— Ако ми позволите да продам жребчето, никога повече няма да ви се налага да почиствате конюшни.
Кортни не му обърна внимание и Сет реши да се приближи. Харесваше му да я гледа.
— Бих могъл да получа два, дори три милиона за него.
Кортни все още не отговаряше.
— Убеден съм, че ще можете да оползотворите парите. Място като това сигурно поглъща цяло състояние.
Кортни му хвърли смразяващ поглед.
— От вашия неентусиазиран отговор разбирам, че все още не искате да продадете жребчето. Мислили ли сте за частна продажба? Няма да зависите от благоволението на участниците в публичните търгове. Можете да поканите само определени купувачи. Можете да продадете само някаква част, дори само една трета.
Тя отказваше да му обърне внимание. Беше говорил на стените хиляди пъти преди, но при Кортни това му харесваше още по-малко от обикновено. Тя дори не погледна към Сет, когато се премести във втория
