Шестимата се изнизаха през вратата и след малко видяха Роуз да нарежда дърва за огън под казана за пране.
— Преди да седнете на масата, искам да напълните този казан с вода. И искам да сложите вътре всичко, освен дрехите на гърба си.
— По дяволите! — изруга Монти.
ПЕТА ГЛАВА
— Не може ли след закуска? — попита Джордж. Беше гладен не по-малко от Монти и заповедта да напълнят с вода казана за прането и да донесат всичките си дрехи, преди да се нахранят, го ядоса.
— Помислих си го — отговори Роуз, — но как да ги задържа, след като се нахранят?
— Можеше да ги попиташ.
— Можех — призна Роуз, — но така е по-лесно.
— Да не би да я оставиш да и се размине? — поиска да разбере Монти.
— Какво да й се размине? — сопна се разгневен Джордж. — Вие гласувахте да наемем домашна помощница. Прането влиза в задълженията й. Щом искаш да свърши работа, дай й възможност.
— Да си го свърши сама. Нямам намерение да я спирам.
— Няма ли да ти е неприятно да рови из нещата ти?
Очевидно тази мисъл не бе минавала през главата на Монти.
— Аз не искам никой да ми рови из нещата — заяви Хен.
— Може да прави каквото си иска с моите дрехи — рече Зак. — Аз дори не ги харесвам.
— Никоя жена не може да пипа нещата ми — отсече Тейлър.
— Сигурен съм, че тя не иска да го прави — каза Джеф. — Вероятно ще използва пръчка.
— Момчета, донесете си дрехите — рече Джордж. — Джеф и аз ще се заемем с водата.
— Имаш ли нещо против да ми донесеш нещата? — обърна се Джордж към Хен.
— Не. Ще ти помогна веднага, щом свърша.
— О, по дяволите, ще дойда с теб за вода — рече Монти.
— Джеф ще го направи — каза Джордж, като погледна особено изпитателно Монти. — Ти виж дали Зак и Тейлър няма да оставят половината си дрехи под някоя дъска на пода.
— Не трябваше да оставяш да й се размине — настоя Джеф, докато отиваха към кладенеца.
— Какво да й се размине? — попита Джордж.
— Това, че ни командва, сякаш е някой генерал, а ние сме редници.
— Предполагам, че няма да го прави, когато почувства, че искате да й помагате — отговори Джордж.
— Не бива да я поощряваш да издава заповеди. Ти трябва да го правиш.
— По дяволите, нали затова я наех — сопна се Джордж, като пусна ведрото в кладенеца. Щом чу плисъка на вода на дъното, започна да го изтегля. — Не искам да се безпокоя за готвенето, чистенето и другата домакинска работа.
— Да, но тя започна да се самозабравя.
— Щом е така, можем да я уволним и да наемем друга.
Джордж подаде първото ведро на Джеф и пусна второто в кладенеца. Водата се разплиска отново и той пак издърпа ведрото.
— Това е нашият дом, Джеф, и ние решаваме какво да стане. Но когато наемеш някого на работа, не може да му вадиш душата и да очакваш той да бъде доволен.
— Изобщо не ме интересува дали е доволна.
— В такъв случай допускаш голяма грешка — Джордж извади ведрото от кладенеца. — Хайде. Колкото по-бързо напълним казана за прането, толкова по-скоро ще ядем.
— Ще трябва още няколко пъти да ходите да пълните вода — отбеляза Монти, след като изляха водата в казана. Той още стоеше там, където го бяха оставили и гледаше втренчено Роуз.
— Тогава вземи едно ведро и помогни.
— Мислиш, че е приготвила закуската и я държи топла, докато чака да свършим всичко това? — запита Монти, докато се връщаха заедно към кладенеца.
— Да.
— По дяволите. И Хен каза същото.
— Струва ми се, че не искаш да чакаш още двадесет минути, а? — попита Джордж.
— Не, но като знам, че закуската е там и ни чака, докато тя ни кара да търчим като роби, коремът ме свива.
Роуз наблюдаваше как Джордж и брат му изливат последните ведра вода в казана за прането. Хен помагаше на Зак да разпределят дървата така, че огънят да обхване казана от всички страни. Тейлър с настървение търсеше мръсните дрехи. Вероятно се надяваше, че ако й намира повече работа, ще я принуди да се върне в Остин.
Роуз беше спокойна. Те вършеха всичко в много по-добро настроение, отколкото бе предполагала. Съзнаваше, че го дължи на Джордж.
Чудеше се какво мисли той за нея. Бе забелязала пронизващия, сърдит поглед, който й отправи, когато издаде заповедта си. Беше я подкрепил, но беше ясно, че привързаността му към семейството си оставаше непроменена.
Роуз обичаше да го наблюдава заедно с брат му. Толкова много й напомняха за семейство Робинсън. Живяла бе с тях до седемнадесетгодишната си възраст — достатъчно дълго, за да отгледат от три до осем деца. Вечно нямаха пари, но единственото, което ги правеше щастливи, беше да се съберат около мистър Робинсън, да разговарят, да се смеят и да се надпреварват кой да привлече вниманието му.
„Катерят се по него като кученца по майка си“, често казваше мисис Робинсън.
Роуз често мислеше с копнеж за семейството, което искаше да има, когато порасне. Три момчета и три момичета. Първо момчетата, за да могат да помагат на баща си, а момичетата по-късно, за да може да ги глези. Не искаше да има голяма разлика помежду им. Нали трябваше да играят заедно, докато пораснат. Мисълта за самотното й детство й причиняваше болка. Естествено, всички щяха да бъдат самостоятелни да се борят за своето място под слънцето, но и всяко щеше да разчита на баща си, ако нещата се усложняха. А той винаги ще е при тях. Винаги. Защото семейството ще бъде много по-важно за него от всичко останало на света.
Джордж щеше да бъде точно такъв баща. Той забравяше за вътрешното си безпокойство само когато се занимаваше с проблемите на братята си. Не го съзнаваше, но семейството беше единственото му спасение. Роуз се чудеше как да му го каже. Но се съмняваше, че ще й повярва, дори и да му го кажеше.
Чудеше се дали момчетата имаха представа, колко много означаваха те за него. Вероятно не. Изглеждаха прекалено заети със собствените си ядове. Само Джордж беше в състояние да забрави за грижите си и да се съсредоточи върху проблемите на другите.
Опитала се бе да не мисли за това. Излишна загуба на време. Тя се бе обвързала със семейството му поради нуждата, която изпитваха един от друг. Не трябваше да допуска грешката да си въобразява, че може да остане при тях по други причини. Но каква болка само й причиняваше мисълта, че той се интересува от нея единствено, защото работи за него.
Само че тя искаше повече. Чудеше се дали някой щеше да я погледне с онази обич и загриженост, която се четеше в очите на Джордж, когато погледнеше братята си. Чудеше се дали някой би се отказал от нещо, което силно желаеше, или поне от част от него, заради нея.
Не и в Тексас. Не и там, където тя винаги щеше да бъде онази проклета янки.
— Много си досадна, но готвиш добре — каза Монти, като лапаше закуската толкова въодушевено, че Джордж трябваше да му напомни да внимава за обноските си.
— Затова не трябва да готви толкова вкусно — отговори той с пълна уста. — Никога не съм мислил, че яденето може да бъде такова удоволствие.
