— Ако се тъпчеш така всеки ден, конят ти скоро ще откаже да те носи — рече Джеф.
— По дяволите, бих вървял пеша до Рио Гранде, за да ям такава храна.
— А ти, Хен?
— Храната е хубава, но не бих отишъл пеша толкова далече. Ще ми излязат мазоли, големи колкото яйца на опосум.
— Нали знаеш, че не съществува такова нещо — каза Зак.
— Разбира се, че знам, но може би Роуз не знае. Канех се да я помоля утре да ни изпържи омлет от яйца на опосум, а ти развали номера.
Зак се засмя весело.
— Дори и едно градско момиче знае, че опосумът не снася яйца. А ти знаеш ли, Роуз?
— Мис Торнтън, млади човече — поправи го Джордж.
— По-лесно за всички ще е да ме наричат Роуз — рече тя. — И… да, знам, че опосумът не снася яйца. А ти знаеш ли, че любимата храна на мечката е свинското?
— Нещо ме занасяш.
— Съвсем не — увери го Роуз. — Изяж си закуската. Ако се наложи да я изхвърля, мечките ще бъдат тук още преди да е дошло време за вечеря.
— Тук не съм виждал мечки.
— Не ти и трябва да виждаш мечка, която яде свинско. Те обичат да хрускат момченца.
— Пак ме занасяш — оплака се Зак.
— Малко. Но ще сключим с теб една сделка. Ти ще ми кажеш кога Хен се занася с мен, а аз вече няма да ти разказвам небивалици.
— Хен няма да го направи, но Монти ще го направи.
— Тогава да се съюзим срещу Монти.
— Ако продължаваш да готвиш така, можеш да правиш каквото искаш — рече Монти, като пъхна последното парче бисквита в устата си, преглътна и последната капка мляко и се надигна от мястото си. — В седем ще се върна гладен като мечка.
— Забрави да помолиш да те извини — изчурулика Зак.
— Кравешка фъшкия — измърмори под носа си Монти, докато сядаше отново. — Може ли да ме извиниш, мис?
— Да. А „Роуз“ би било още по-добре.
— И аз трябва да ставам — надигна се Хен. — Не мога да оставя Монти сам срещу всички онези конекрадци.
— Онези Макклендън постоянно се опитват да изхранват семействата си, като крадат нашите крави — обясни Джеф.
— Имате ли някакви по-специални желания за вечеря? — попита бързо Роуз, като видя, че двамата близнаци поглеждат към Джеф свирепо.
— Пуйка — обяви Монти. — Знам едни дъбове край реката, където живеят сума ти пуйки.
— Ако довечера донесеш няколко, за утре сутринта ви обещавам печена пуйка.
— По дяволите, може и да не си толкова лоша, в края на краищата.
— Видя ли, че не е трудно човек да се спогажда с нас?
— Само докато ви тъпча с храна.
— Ако искаш, направи списък на продуктите, които ще ти бъдат необходими — обърна се Джордж към Роуз. — Монти не може да носи пуйки всяка вечер. Следващата седмица ще изпратя някого в града. Джеф, искам да поговоря с теб — той отново се обърна към Роуз. — Зак и Тейлър ще останат и ще ти помогнат за прането.
— Няма да мъкна вода като някое бебе — избухна Тейлър.
— Ти се занимаваш с домашната работа от години — каза Джеф. — Какво разбираш от яздене и стрелба?
— Много повече, отколкото ти си научил в онзи североамерикански затвор — озъби се в отговор Тейлър.
Джеф пребледня като смъртник.
Монти и Хен тихо се измъкнаха.
— Необходим ми е само един помощник — обади се Роуз. — Зак ще свърши работа.
— Защо все аз? — проплака той.
— Защото трябва да измислим някакъв номер на Хен заради яйцата на опосума — каза Роуз, — а не можем да го направим, ако теб те няма целия ден. Освен това, аз нямам представа от живота на открито. Трябва да науча много неща. Току виж съм се опитала да издоя бика.
Зак реагира на думите на Роуз с презрение.
— Нали няма да стоя в къщи всеки ден? — обърна се той към Джордж.
— Не.
— Добре. И въпреки това тази работа не ми харесва.
— Тейлър, ти и Джеф оседлайте конете. Идвам веднага, след като поговоря с мис Торнтън.
— Да ти оседлая ли коня? — попита Зак.
— Но ти не можеш… — започна Джеф.
— Разбира се — отговори Джордж. — Само не оседлавай онзи, буйния. След случилото се вчера, той вероятно само чака удобен случай да ме захапе за крака.
— Кой ще стигне пръв до оградата — викна Зак и хукна навън. Тейлър се стрелна по петите му.
— По-добре ги дръж под око, Джеф.
— Защо? Те няма да ме слушат за нищо.
— Наблюдавай ги отблизо. Създаваш неприятности само като си отвориш устата.
— Знам, че го прави несъзнателно — каза Роуз, след като Джеф излезе, — но като че ли търси онова, което ще ги засегне най-много.
Джордж се намръщи и тя прехапа език. Пак забрави, че не бива да говори толкова откровено. И без това все ги командваше, все им нареждаше какво да правят. Никой не обича непознат човек да критикува братята му, дори и да има основание.
— Не се ли чувстваш добре близо до него?
— Да, но не заради ръката му. Ти обичаш братята си дори когато не одобряваш поведението им или си им ядосан. А с Джеф не е така.
Отново допусна грешка. Ще се научи ли някога да не избъбря всичко, което мисли?
— Грешиш. Джеф държи на семейството повече от мен. Всъщност аз нямаше да се върна тук, ако не беше той.
— А къде щеше да отидеш?
— Щях да се запиша в армията и щях да се бия срещу индианците.
Роуз остана толкова изумена от думите му, че не знаеше какво да каже.
— Но това означава, че ще бъдеш в Съюзническата армия — тя не можеше да повярва, че той би направил такова нещо, след като четири години се бе сражавал в Конфедералната армия.
— Армията на
— Няма ли да ти бъде трудно да издържаш жена и семейство при това положение?
— Нямам намерение да се женя и да създавам семейство.
Все едно й изкара въздуха с юмручен удар. Мислите му бяха заети изключително със семейството му. Съвсем естествено беше да иска да създаде собствено семейство.
— Мислех си само… С толкова много братя… Поел си такава отговорност…
— Именно затова не искам семейство — рече Джордж. — Съзнавам какво бреме бяхме за родителите ни. И за какво? Седмина сина, които не могат да се понасят. Това изобщо не ме привлича.
— Но защо избра армията? — попита Роуз, неспособна да възприеме нито думите, нито съкрушителното им значение.
— Това е работата, за която ме бива. Освен това ми позволява да правя, каквото поискам.
— Но няма ли да ти липсва семейната обич и приятелството?
