— По-добре ги напиши сама — рече Джордж, като побутна листа хартия към нея.
— „Аз, Роуз Елизабет Торнтън, съм съгласна да готвя, да чистя, да пера и да върша останалата къщна работа на Джордж Уошингтън Рандолф и неговите шестима братя.“ — тя се подписа и сложи датата. — Ето — обърна се тя към Джордж.
— Мисля, че това е всичко.
— Има още нещо — продължи Роуз.
— Сега пък какво?
В гласа му прозвуча нетърпение и безпокойство. Само погледът й му попречи да скъса листа хартия на парченца.
Тя се почувства унизена, но беше и отчаяна.
— Дължа пари.
— На кого?
— На собственика на погребалното бюро.
Исканията на тази жена нямаха край.
— Колко?
— Петдесет долара.
— Как си задлъжняла толкова много?
— Исках да погребат баща ми до майка ми. Армията не желаеше да заплати за това.
По дяволите тези големи очи! Защо всяко едно обяснение го караше да се усеща една пета по-висок отпреди?
— Ако те наема на работа, ще уредя дълговете ти — рече той, стана и й подаде писменото споразумение, като този път внимаваше да не я гледа в очите.
Беше я отхвърлил. Роуз го чувстваше. Той изчака тя да излезе първа от ресторанта, но се държеше така, сякаш не беше с него. Прииска й се да избяга, да направи всичко друго само за да не изтърпи унижението да го види как избира Бертилда или Пийчис вместо нея.
Но гордостта я накара да тръгне с него. Гордостта й даде сили да изправи чело. Гордостта превърна нервите й в желязо, за да чуе решението, което щеше да разруши и последната й надежда.
— Много се забавихте — отбеляза Пийчис, когато стигнаха до стаята на шерифа.
— Да не ти е наговорила някакви лъжи за нас? — полюбопитства вдовицата Ханкс.
— Я — потвърди Бертилда Хубер.
— Мис Торнтън само ми зададе няколко въпроса, които не искаше да задава пред целия град. Аз също я поразпитах за някои неща.
— Обзалагам се, че има неколцина младежи в града, които биха ти отговорили — подметна заядливо Жълтия Том.
Джордж не можа да определи какво точно го накара да реагира толкова остро на бръщолевенето на стареца. Но каквото и да беше, Жълтия Том получи неочакван отговор.
— Естествено уважавам всеки, достигнал до напреднала възраст като твоята — започна Джордж, като отправи леден поглед към непочтителния Том, — въпреки очевидните поражения, които сам си си нанесъл — околните, както и самият Том нададоха одобрителни викове. — Но дълголетието ти ще бъде силно застрашено, ако отново обидиш мис Торнтън. А сега ми подай споразумението — обърна се той към Роуз. — Ще подпиша пред всички тези свидетели.
Тя му подаде споразумението, а изненадата й се стопи сред гневните подвиквания на насъбралите се хора, особено на мис Пийчис Макклауд.
Но никой не беше по-смаян от самия Джордж.
Роуз не си спомняше да е била по-нещастна. Цялото тяло я болеше. След като прекара нощта в Остин, Джордж бе настоял да потеглят на зазоряване, за да могат да пристигнат до вечерта. Попита я дали иска да язди на коня с него, или да седи в каруцата. Тя отговори, без да се замисли. Ще язди с него. А сега се чудеше дали не бе сгрешила още веднъж.
Освен че беше сигурна, че няма да може да седне цяла седмица, тя не успя да поведе никакъв разговор. Пътуването беше скучно. Джордж нямаше настроение, беше студен и необщителен. Бе отговорил на всичките й въпроси, но не скри, че предпочита да язди мълчаливо. Понякога думите му граничеха с грубост. Той явно имаше друго лице, съвсем не толкова приятно, колкото онова, което показа в Остин.
А и сякаш го бяха хванали дяволите. Тя беше сигурна, че той се бори с нещо през последните два часа. Отначало си помисли, че може да й каже, но после разбра, че това няма да стане. Джордж не беше от онези, които лесно се доверяват на хората. Яздеше, вперил поглед напред, забравил за всичко около себе си.
Дори и за нея.
Роуз беше чувала за дивата пустош, но не я беше виждала. Чудеше се как човек или животно би могло да живее на такова място. Минаваха през почти непроходими гъсталаци, които се простираха додето стигне поглед. Понякога изминаваха мили наред, преди да стигнат до някоя полянка, малка савана с преплетени мескит, гъстак, бодливи круши, див касис, котешки нокът и дузина други нискостеблени дървета, храсти и увивни растения. Всички с благоуханни цветчета и сочни плодове, и почти всички въоръжени със зловещи тръни. Роуз нямаше представа колко крави, елени, дори прасета и пуйки се крият в тези трънаци. Не можеше да проумее как човек и кон могат да преминат през тези гъсталаци и да излязат живи.
Цял живот бе живяла в град и самотата в шубраците я изнервяше. Цял ден не видя нито една къща. Двамата като че ли бяха единствените хора на земята. Не знаеше как щеше да живее толкова далече от хората. Не и с Джордж, който сякаш беше от камък.
Един разширяващ се път привлече вниманието й. Роуз различи очертанията на сграда в далечината. Усети, че пулсът й се учестява.
— Къщата не е нещо особено — предупреди я Джордж. — Тъкмо се преместихме да живеем тук и войната избухна. След като баща ми и двама от по-големите ми братя починаха, мама се грижеше за всичко.
Роуз с изненада установи, че досега той не бе споменавал за родителите си.
— Аз мислех… Не си ми казвал… Накара ме да мисля, че…
— Мама почина преди три години. Ти ще се грижиш за къщата изцяло.
Ако се съдеше по равния му тон, все едно, че обсъждаха някаква военна маневра. Той дори не я поглеждаше.
— А баща ти?
Последва едва забележимо колебание.
— Предполагам, че е убит в Джорджия, наскоро след битката за Атланта.
Роуз не знаеше какво да отговори. Гласът му издаваше такава смесица от чувства — от безпристрастна наблюдателност до пулсиращ гняв, — та тя реши, че ще е по-добре да не задава въпроси.
Видът на ранчото не подобри настроението й. То се състоеше от една къща, която, изглежда, имаше две големи стаи с тесен коридор между тях и от два оградени двора за добитък. В единия имаше расов бик.
Джордж проследи погледа й.
— Едно семейство от Алабама ни даде бика, защото им помогнахме. Джеф и аз го водехме между нас из целия път, за да сме сигурни, че никой няма да го открадне. Нощем спяхме на смени. С поколението от него ще забогатеем.
С приближаването им къщата изглеждаше още по-окаяна. Мръсните пилета, които ровеха наоколо, за да изчоплят нещо за ядене, не подобряваха гледката. Жалкият й вид напълно съответстваше на обстановката. Човек можеше да загине от глад тук, без никой да разбере за това.
— Страхувам се, че всичко се занемари, откакто мама умря. Близнаците са твърде заети със стадото, а малките все правят бели.
— Малките ли? Ти каза седмина мъже.
— Сега сме само шестима. Няма вест от Мадисън — гласът му потрепери, но само за миг. — Близнаците са на седемнадесет години, Тейлър е на тринадесет, а Зак е почти на седем.
— Но той е още дете — възкликна Роуз в израз на съчувствие към всяко дете, принудено да израсне в
