възпитан да бъде джентълмен и член на човешката раса, но явно нямаше никакво намерение да пропилява това си качество в отношението си към домашната помощница. От нея се искаше да работи като робиня от изгрев слънце до мрак, после да изпълзи до таванчето си и да си почива, за да стане на следващата сутрин и да започне всичко отначало. Това ли е бъдещето, което я очакваше? Никога ли нямаше да бъде весела и щастлива, както в мечтите си?
Шумно и съвсем не по женски Роуз подсмъркна, издуха носа си и се огледа наоколо. Сигурно имаше и по-лоши кухни в ада, макар че беше трудно да се повярва. Впрочем, това беше личният й ад, който Джордж очакваше от нея да почисти. Нещо повече, тя бе настояла за писмен договор. Този договор я обвързваше толкова, колкото обвързваше и него. Можеше да страда и да плаче, но нямаше да даде възможност на никой да каже, че не е устояла на думата си.
Роуз чу пантите на вратата леко да изскърцват. Във въображението й нахлуха образи на диви индианци, мародерстващи мексикански бандити и вилнеещи конекрадци. Може пък и да не й се наложи да бъхти усилено в продължение на години. Можеше и да умре след малко.
ТРЕТА ГЛАВА
Роуз се обърна и застана лице в лице с едно изключително очарователно, макар и доста мръсно момченце. То я гледаше подигравателно, с широко отворени очи, защото се беше изплашила.
— Ти ли си жената, която ще ни готви? — попита детето, без да влиза в кухнята, само провряло глава през вратата.
— Да, аз съм — отвърна тя и бързо избърса очите си.
— Няма за какво да плачеш. Джордж няма да ти стори нищо лошо. Понякога е зъл, но не мисля, че ще те удари. Монти твърди, че той е… — детето замълча и се замисли за миг. — Мисля, че не трябва да ти съобщавам, какво говори Монти. Джордж казва, че не е чувал такъв мръсен език, а се е сражавал във войната.
— Не плача, защото се страхувам от Джордж.
— Тогава защо ревеш? Нали не си ранена?
То се приближи по-близо, но още държеше вратата открехната.
Роуз разбра, че си оставя път за бягство.
— Плача заради къщата.
— Не е толкова зле. Беше по-лошо, преди Джордж да се върне.
— Не му ли харесва кухнята да е мръсна?
Това поне говореше в негова полза.
— Каза, че щом няма да я чистим ние, ще наеме някого. Ти обичаш ли да чистиш?
— Не особено.
— Тейлър казва, че чистенето е тъпотия. И аз не разбирам как би могло да доставя удоволствие на някого, дори и на една жена.
— Жените имат навика да вършат необясними неща — рече Роуз, като се почувства малко по-добре, че има с кого да си поговори. — Но се опасявам, че се налага да ми помогнеш.
Момчето бързо отстъпи към вратата.
— Името ти е Зак, нали? — попита тя, като се приближи покрай масата към него.
Само главата му се показваше.
— И така, Зак, трябва да почистя кухнята, ако искам да приготвя вечерята. Ще ми трябва голямо корито, кофа, дърва за огъня и вода. Ще ми помогнеш ли?
— Ще ти покажа къде е кладенецът.
— Надявах се на нещо повече.
— Това е работа на Тейлър — рече Зак, а долната му устна започна да увисва. — Аз трябва само да доя кравите, да нося яйцата, и то чак, като се мръкне.
— Добре тогава, да сключим една сделка с тебе. Ако ми покажеш къде да намеря онова, което ми е нужно, няма да ми помагаш. Но ще трябва да намериш Тейлър.
— Добре — съгласи се Зак.
Излезе, като подскачаше, и почти веднага се върна с едно дървено ведро.
— Върви след мене — подвикна той и я поведе покрай къщата към един кладенец, изкопан под продълговатата сянка на голям дъб. — Ще трябва да извадиш чиниите от коритото. Нямаме друго, освен ако не искаш да използваш съда за миене.
Роуз се бе надявала, че няма да се наложи да се докосва до съдовете, докато не преседят поне час в гореща сапунена вода, но не се получи. Докато пълнеше ведрото, Зак събра наръч дърва.
— Аз разпалвам и огъня — призна той, когато се връщаха в къщата. — Джордж не трябваше да ме кара да работя толкова много, но когато си малък, никой не те слуша. Особено Монти. Той не слуша никого. Дори и Джордж.
Зак остави Роуз да му държи вратата отворена, за да мине.
Роуз сложи на пода ведрото с вода и започна да изпразва коритото.
— Разкажи ми още нещо за братята си.
Ако искаше да си извоюва място в това семейство, трябваше да научи нещо за тях. Освен това с радост би се поразсеяла от гледката на тези отвратителни чинии.
— За Джордж и Джеф не знам нищо. Нито пък за Мадисън. Той замина, след като мама почина, и оттогава не сме чували нищо за него.
— Не сме имали вест от него — поправи го автоматично Роуз.
— Все ще ми правиш забележки като Джеф ли? — поиска да разбере Зак, като спря да подрежда дървата за огъня под коритото.
— Съжалявам, навик — извини се тя.
По вида му личеше, че много не й вярва и че се съмнява в нея.
— Джеф казва, че се изразявам ужасно. Казва, че Хен и Монти би трябвало да ме научат да говоря по- добре.
— Сигурна съм, че са направили всичко възможно — оправи положението Роуз, като се чудеше в какъв капан ще попадне следващия път.
— Хен и Монти все ги няма — продължи Зак. — Те стрелят по хората. И аз искам да стрелям по хора, но Хен казва, че първо трябва да порасна.
— Стрелят по хората ли? — изненада се тя, докато изливаше водата от ведрото във вече празното корито и го нагласяваше точно над огнището, където Зак редеше дървата за огъня. — Няма ли да ми помогнеш да приготвя вечерята?
— Тейлър не помага на никого да направи нещо.
Роуз прехапа език, за да не го поправи.
„Това означава, че ти трябва да измислиш какво да сготвиш. Момченцето няма никакво намерение да увеличава броя на задълженията си.“
Зак се отдалечи от печката.
— Огънят е запален.
— Излизаш ли?
— Да. Само го подклаждай.
— Но аз не знам къде стоят нещата.
— Ще ги намериш, ако потърсиш.
— Месо — почти отчаяно изрече Роуз.
— В килера. Картофите са под къщата. Там има и моркови — той започна да отстъпва към вратата. — В кладенеца има масло и мляко. Джордж не го пие, ако не е подсладено. Монти и Хен обичат мътеница, но Тейлър го иска кисело.
— А ти?
— Аз мразя мляко. Пия уиски — и с тези думи се измъкна през вратата.
Роуз стисна устни, но после прихна да се смее. Чудеше се дали в Тексас има закон, който разрешава на двадесетгодишни жени да се омъжват за малки момчета. Зак беше десет пъти по-чаровен от големия си
