тази дива пустош.
— Да, но ти не му го казвай — предупреди я Джордж и първата усмивка от часове насам разчупи сериозното му изражение. — Той мисли, че е голям като всички нас.
— Има и още един.
— Джеф.
Той изрече името, като че ли човекът заслужаваше нещо специално и правилата не се отнасяха за него.
— Джеф загуби ръката си в Гетисбърг. Гюле от оръдие я откъсна от лакътя.
Защо всяка изречена дума прозвучаваше като обвинение срещу нея? Той нито я бе погледнал, нито в тона му се долавяха укорителни нотки, но тя го чувстваше.
— До края на войната беше в затворнически лагер.
Роуз не знаеше какво да каже.
— Преструва се, че се е примирил, но всъщност не е. Гледай да не се изтървеш, че баща ти е бил герой от Съюзническата армия.
— Искаш да запазя това в тайна?
— Споменаването му би предизвикало само неприятности.
Роуз трябваше да се съгласи, но ненавиждаше лъжите, дори онези, които още не беше изрекла.
— Разкажи ми за другите.
— Не ги познавам много добре. Зак беше бебе, когато заминах, а Тейлър беше само на осем години.
— А близнаците?
— Те са млади мъже, които много не разбирам.
Никой не излезе от къщата, за да ги поздрави. Тишината в междинното помещение беше потискаща. Изнервящата лятна жега щеше да настъпи след месец, но Роуз имаше чувството, че животът тук е застинал. Нищо не помръдваше. Нищо не издаваше звук.
Джордж слезе от коня, но тя не можеше да се помръдне. Не чувстваше дори краката си.
Помогна й да слезе като истински джентълмен. Правеше каквото трябва, казваше каквото трябва, но в докосването му нямаше топлина. Отначало тя се облегна на него, но после реши, че предпочита коня. Можеше и да я ритне, но това поне щеше да бъде проява на някакво чувство.
— Ние спим тук — рече Джордж, като посочи лявата половина на къщата, докато Роуз се мъчеше да раздвижи мускулите си. — А там е кухнята.
Тя разбра това по комина. Дворът и мястото около къщата биха оправдали името си, ако бяха изметени. Не бяха почиствани от седмици. Роуз се чудеше дали изобщо някога са били метени. Освен че там държаха седлата и хамутите, в междинното помещение изглежда изхвърляха и всичко непотребно. На прозорците имаше стъкла, но Роуз се съмняваше, дали през тях се виждаше нещо повече от дневната светлина или мрака.
Тогава Джордж отвори вратата на кухнята.
Коленете на Роуз едва не се подкосиха. Стаята беше в такова състояние, че изобщо не личеше, че е кухня. Имаше огромна желязна печка, отрупана с всевъзможни съдове, във всеки — остатъци от храна. Масата беше покрита с мръсни чинии и чаши. Като се вгледа по-отблизо, тя установи, че повечето бяха нащърбени и евтини, с изключение на няколко рядко красиви порцеланови и кристални изделия. Около грубата дървена маса имаше осем стола с облегалки от хоризонтални пръчки, напукани летви, протъркани от употреба стъпенки и разхлабени бамбукови седалки. Захвърлени едно до друго, на пода се въргаляха дървени ведра, ръждясала пиринчена лампа, смачкан кафеник, грубо издялана работна маса и купчина празни консервени кутии. Пердетата бяха посивели от мръсотия. В сандъка за дърва нямаше нищо друго освен трески. Цялото помещение бе просмукано от силна миризма на застояла мазнина.
— Тейлър готви, но много не разбира от това. Страхувам се, че нито един от нас не е особено силен по чистенето.
— Къде е стаята ми? — попита Роуз. Не легнеше ли веднага, щеше да се строполи на място.
— Горе — посочи Джордж към една стълба, която бодеше към тавана. Тя съвсем се отчая. Представата й за слънчева стая с басмени пердета и меко легло, с много светлина и свеж въздух, се изпари.
През отворената врата Роуз прецени, че таванът едва ли е толкова висок, за да може да ходи изправена. Надяваше се само мишките да не са стигнали дотам. Сигурна беше, че гълъбите и бухалите вече бяха изявили претенции към леглото.
Той отиде да вземе багажа й, а Роуз се зае да оглежда печката. Дузини мръсни съдове бяха натрупани в голямо метално корито. Не искаше и да знае от колко време са там. Търпението й се изчерпа при вида на червеите.
Джордж се върна с чантите й.
— Знам, че е пълна бъркотия, но Тейлър никога не измива нещо, освен ако не му потрябва.
— Както и всички останали — добави тя, докато Джордж пренасяше багажа й в таванското помещение.
— Случва се да ни няма тук с дни наред — викна той.
— В гъсталака сигурно е по-чисто. Навън поне вали сегиз-тогиз.
Джордж се усмихна едва доловимо, но широко се усмихна, докато слизаше по стълбите.
— Изглежда доста обезсърчаващо, но съм сигурен, че много скоро ти ще сложиш всичко в ред.
— Някои от тези съдове изглеждат ценни — отбеляза тя, като държеше в ръка чиния от костен порцелан с изящни цветни мотиви. — Не може ли да използваме другите?
Ледената учтивост, на която често бе ставала свидетел по време на пътуването, отново обзе Джордж.
— Нямаме други. Обикновено вечеряме към седем. Ще кажа на момчетата, че си тук.
Той се обърна и тръгна.
— Излизаш ли?
Никак не й се искаше да остава сама точно сега.
— Не се притеснявай. Тейлър и Зак са някъде тъдява. Ще видя как ще ги накарам да дойдат при теб. Те ще ти кажат всичко, което те интересува.
— Но яденето… Какво да сготвя? Къде е килерът?
— Не знам. Тейлър има грижата за тези неща.
— Но какво да правя, докато той дойде?
Към нарастващия у нея гняв се добави и паника.
— Можеш да започнеш да чистиш. Тук е такава мръсотия.
И изчезна. Роуз остана като закована за миг, сетне се втурна към вратата, като възнамеряваше да го повика, да го помоли да почака малко.
Твърде късно. Видя го да язди сред всепоглъщащия храсталак. След няколко минути заглъхна и звукът от копитата на коня му. После настъпи пълна тишина. Никой. Нищо.
Беше съвсем сама.
Роуз се насочи към кухнята, но спря, преди да отвори вратата. Не можеше да погледне отново всичко онова, не още. Отвори вратата на помещението, където всички спяха. Там цареше още по-голям хаос.
Огромната стая бе изпълнена с безразборно поставени грубо издялани легла, шкафове и столове. Навсякъде имаше дрехи, дори в умивалника за бръснене.
Тя затръшна вратата и се запрепъва към кухнята. Единственото, което установи в тази бъркотия, беше, че краката и гърбът вече не я боляха. Известна истина е, че не усещаш нищо, ако целият си изтръпнал.
Внезапно я обзе ужас от онова, което се беше случило. Тя седна на един стол, сложи ръце на масата, отпусна глава върху тях и сърцераздирателно се разрида.
Каква глупачка се бе оказала. Кръгла глупачка, идеалистка, оптимистка, заровила глава в пясъка като щраус. След като години наред се бе грижила сама за себе си, научила се бе да различава истината от лъжата, искреността от измамата, бе претръпнала към подигравките и обидите, сега бе допуснала да се увлече по първия човек, отнесъл се добре с нея.
Джордж Уошингтън Рандолф можеше и да бъде любезен от време на време, когато си спомнеше, че е
