започнем отначало и да се опитаме да забравим за случилото се.
— Аз няма да го забравя и няма да чистя — настоя Монти.
— Ще сториш и двете — отсече Джордж, — защото иначе няма да ядеш.
Погледите им се срещнаха — двама силни, упорити мъже. Монти не отмести очи, но не направи опит да се противопостави на Джордж.
— Бяхме непростимо груби — заяви Джордж, като спираше поглед на всеки. — За зла участ, аз се държах най-грубо от всички. Как бих могъл да очаквам от вас да се държите учтиво с Роуз, след като не бях достатъчно любезен да ви я представя?
— Те всички започнаха да ядат, преди ти да влезеш. — Отново Зак. Тя не можеше да определи дали иска да предразположи Джордж, или да го обвини, че се е забавил.
Джордж не му обърна внимание.
— Това е Роуз Торнтън — продължи той. — От Остин. Тя се съгласи да се грижи за нашето домакинство. Това е Томас Джеферсън Рандолф — посочи той към най-срамежливото от момчетата в семейство Рандолф. — Джеф и аз се сражавахме във Вирджиния. Не знаем какво се е случило с Джеймс Мадисън Рандолф, но веднага ще го познаеш, щом го видиш. Той е нещо средно между мен и Зак. Близнаците са Джеймс Мънро Рандолф и Уилям Хенри Харисън Рандолф. Те се грижеха за ранчото по време на войната. Малко са диви, но няма да те оставят сама. Тази намусена върлина е Джон Тейлър Рандолф. Той не прилича на никого. Не обича и никого. А този малък негодник, който предугажда настроенията ми, е…
— Не съм малък — възрази Зак.
— … Закари Тейлър Рандолф, най-младият и последен от фамилията Рандолф. Не знам какво би правил татко, ако имаше още синове. Нямаше да му стигнат президентите.
Роуз не посмя да се засмее. Не е било лесно да отглеждаш момчета като си обременен с президентски имена. Нищо чудно, че Хен и Монти използваха прякори.
— Очаквах с нетърпение да се запозная с вас — рече Роуз, като се опитваше да изглади нещата. — Може и да не ви се вярва, но аз обикновено съм доста кротка.
Никакъв смях, нито дори усмивка. Само мълчалив, стоически принудителен прием. Е, все трябваше да започнат отнякъде.
— Хен, двамата с Джеф изправете масата и столовете — разпореди Джордж. — Зак, ти и Тейлър почистете пода. Монти, кучетата са твои, затова ти ги разкарай. Аз ще разчистя счупените чинии. Когато се върнете, всички да сте измити и с чисти ризи. И ще се храните, както сте научени.
— Как не — вилнееше Монти, а ядът му се възпламени толкова бързо, колкото беше угаснал. Той подсвирна на кучетата, докато излизаше с тежки стъпки от стаята. Животните не бяха изяли храната, но Тейлър взе една метла и скоро ги убеди, че навън ще се чувстват по-добре.
— Няма нужда да мием пода — каза Зак, докато взимаше ведро, за да донесе вода. — Нали пак ще се изцапа.
— Не, няма — настоя Роуз. — Следващия път ще си избършете ботушите, преди да влезете.
— Искаш да лишиш яденето от всичките му удоволствия ли? — попита Хен.
— Би ли седнал на масата до майка си, ако вониш на коне и пръскаш кал наоколо?
Хен не отговори, но Роуз разбра, че несъзнателно е докоснала чувствителна струна. Нищо у Хен не се промени, само лицето му сякаш се вкамени. Роуз се опита да запомни, че не бива да споменава за покойната мисис Рандолф, докато не й се удаде възможност да поговори с Джордж за майка му.
Погледна го как събира счупените чинии и чаши. Не знаеше какви мисли се въртят в главата му, но долови чувство за справедливост, желание да я подкрепя, когато тя имаше право. Не изглеждаше доволен, но не беше и ядосан. Изглежда не изпитваше нищо. Нима този човек беше лишен от чувства?
Е, нямаше време да се притеснява за това точно сега. Трябваше да сготви нещо. Ще мисли за него утре, но Джордж Уошингтън Рандолф си оставаше загадка, която тя възнамеряваше да разреши много скоро.
Джордж почувства, че и последната капка гняв се изцежда от него. Не беше очаквал, че идването на Роуз ще премине без инциденти, но далеч бе и от мисълта, че тя ще предизвика всички още първата вечер.
Действията й го бяха изненадали и ядосали. Те не са вместваха в представите му как трябва да се държи една истинска жена. Фактът, че тя се бе отнесла към семейството му като с банда грубияни без всякакви обноски, го вбеси. Та те бяха роднини на губернатори, декани на колежи, министри от кабинета, на председателя на Върховния съд и на президента на Съединените щати.
Дори и на Робърт И. Лий.
А тя беше само дъщеря на някакъв офицер янки; момиче, което бе спасил от добродушие. Хак ще й е, ако я накара да си събере багажа. Няма да го командва една жена, която е наел да готви и да се грижи за домакинството.
Само че начинът, по който тя го бе погледнала, когато влезе в стаята, бе стопил голяма част от гнева му. Беше разярена като уловен в капан див звяр, но същевременно се страхуваше от онова, което той ще направи и каже и какво ще се случи, ако я изгони. Но не бе и отстъпила. Както и с Люк Кърни, тя знаеше добре как иска да се отнасят с нея, и нямаше да се задоволи с по-малко. Не можеше да не се възхити от смелостта й.
Не можеше да върви против волята й. Твърдото му решение да се държи на разстояние от нея, го бе накарало да бъде безразсъдно груб. Нарочно закъсня. Мислеше, че нейното присъствие ще му въздейства по-слабо, ако момчетата са вече около масата.
Но бе сгрешил.
Когато ги видя настръхнали срещу Роуз, му се прииска да я защити, да я предпази с тялото си. Трябваше да положи усилия, за да не я вземе в прегръдките си.
Силата на чувствата му толкова го бе изненадала, че му се прищя да излезе и да ги остави да се карат, докато възвърне самообладанието си. Но именно това бе причинило сегашната неприятност. Нямаше друг начин, освен да бъде справедлив с Роуз, да бъде обективен спрямо братята си и да потиска чувствата си. Правил го бе в армията. Трудно се живееше с братята му. Още по-трудно — с Роуз.
Хората, които бе командвал, не го бяха поглеждали с копнеж, не го бяха занимавали с безнадеждното си положение и не бяха събуждали физическо желание със съблазнителните извивки на телата си.
Ролята на умиротворител между Роуз и братята му беше трудна. Ще трябва да обясни на момчетата какво изпитва тя. Те бяха добри. Беше убеден, че ще променят отношението си, след като разберат как стоят нещата.
А през това време ще разговаря с нея.
Тя не знаеше колко трудно им е било. А и не можеше да го знае. Не би го разбрала, ако не проумее какво са преживели, откъснати от родния си дом във Вирджиния и захвърлени в чуждия за тях свят на Южен Тексас. Ако не проумее сътресението и ужаса от факта, че са били оставени да се грижат за едно ранчо в пълната с бандити околност, където трябваше да убиват, за да останат живи. Ако не проумее болката и яростта, обзели ги при вида на нежната им благородна майка — умираща, изоставена и почти бедстваща в дивата и враждебна пустош, която никога не бе харесвала или разбирала.
Роуз не знаеше, че да си син на Уилям Хенри Рандолф беше извинение за почти всичко.
Джордж затвори вратата след себе си.
— Момчетата ще бъдат готови, когато и ти си готова — обърна се той към Роуз.
Тя отмести поглед от тенджерата върху печката, за да провери хляба във фурната.
— Само още няколко минути. Бисквитите още не са станали.
— Те са притеснени от онова, което се случи.
Роуз вдигна очи.
— Съмнявам се дали са притеснени повече от мене.
— Не трябваше да ги оставям да влизат сами.
— Достатъчно са големи, за да знаят как да се държат и когато те няма.
— Знам, но прекалено дълго време бяха сами.
— Това не е извинение.
