Джордж знаеше, че не е, но се ядоса на Роуз, че го казва тя. Чудеше се какви мисли са минали през главата й, докато приготвяше трапезата за втори път тази вечер. Бе говорила много малко, докато момчетата бяха в стаята. Нищо не каза, след като излязоха.
— Да ти помогна ли с нещо? — попита той. Не обичаше да стои със скръстени ръце. Дори и четирите години в армията не го бяха научили на търпение.
— Седни. Плащаш ми, за да ти готвя.
Значи още беше ядосана.
— Сега е различно. Наех те, за да готвиш само по веднъж на ден.
Тя заля със сос второто печено преди да го сложи на масата пред стола на Джордж.
— Можеш да сипеш млякото. Зак каза, че всеки го обича по различен начин.
Той започна да пълни чашите от различните съдове и да ги слага на определеното за всекиго място.
— Братята ми наистина не са толкова лоши — рече той. — Момчетата на тяхната възраст не са особено дисциплинирани, дори и при най-благоприятни обстоятелства.
— Аз откъде да знам? — отговори Роуз, като изваждаше бисквитите от фурната. Сложи ги в дълбока купа и ги покри с кърпа. — Момчетата на семейство Робинсън бяха доста по-малки.
— В такъв случай нашето семейство ще трябва да придобива навици.
— Изгарям от нетърпение да ги видя.
Не отстъпваше. Винаги беше подготвена за неприятности, но той не можеше да я вини за това.
Роуз сложи маслото на масата, пропъди една муха, която прояви интерес към печеното, изправи се, оправи роклята си и прибра една непослушна къдрица зад ухото си.
— Всичко е готово. Можеш да ги извикаш.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Влязоха като осъдени.
Бяха се измили и преоблекли, но Роуз забеляза, че ризите им не са нито чисти, нито нови. Те се приближиха до местата си и зачакаха тя да седне, но не я гледаха гневно — изобщо не я поглеждаха. Роуз седна, но погледна за втори път лицата им, а столът й изскърца сърдито върху още влажния под.
— Мисля, че ще е по-добре, ако вечерям по-късно.
— А, не, няма да стане — избухна Монти и цялата му скованост се изпари. — Ти вдигна цялата тази врява да се измием и преоблечем. Щом ние ще се чувстваме неудобно, ти също ще се чувстваш така.
— Не съм имала намерение да карам някого да се чувства неудобно — опита се да обясни Роуз. — Прието е джентълмените да имат добри обноски на масата. Ако продължавате да се храните както преди малко, никой няма да повярва, че сте възпитани правилно.
— Спала ли си поне една нощ в шубраците? — поиска да узнае Монти. — Виждала ли си хората на Кортина да се приближават? Виждала ли си приятелите ти да падат мъртви от седлото и да тъпчат телата им, така че да не можеш да ги познаеш? — Той крещеше, но това на намаляваше сериозността на въпросите му.
— Не.
— Джентълмените не живеят така. Само животните. Не е лесно да се променим, само защото ти си дошла тук.
Дори и изражението на Джордж се промени. Сигурно беше виждал много по-ужасяващи и брутални сцени по време на войната. Ала той успя да се овладее, когато се приближи до масата. Но Роуз не можеше да каже това на едно момче, което се е сражавало срещу безмилостни, зли хора от дванадесетгодишна възраст.
— Убеден съм, че не е необходимо да описвате дословно на мис Торнтън какво означава да се живее в Южен Тексас — намеси се Джордж, — но мъжете трябва да забравят за поведението си на бойното поле, когато се приберат у дома. Правят го от векове.
— Да не сме искали да убиваме онези нещастни фермери… — започна Джеф.
— Млъкни, двуличник такъв! — избухна Монти. — Ако ти се беше наложило да пълзиш по корем в храсталаците, или да преплуваш гъмжащ от гадини поток, за да се спасиш да не те убият точно
— Достатъчно — рече Джордж.
— Да не би да искаш да слушаш блеенето му?
— Не, но мисля, че мис Торнтън не иска да слуша.
— По-добре да слуша.
— Нашите пушки е единственото нещо, което ще я пази да спи спокойно.
— Са — поправи го Джеф.
Монти хвърли млякото през масата. Целеше се в главата на Джеф, но брат му се наведе и чашата се разби в стената. Парчетата паднаха в сандъка за дърва и се разпиляха под печката.
— Ако не затвориш устата на този негодник, аз ще му я затворя.
— Джеф, казах ти да не поправяш момчетата.
— Не мога да ги слушам, как говорят като невежи тъпанари.
— Тогава не слушай. След като баща ни е преценил, че образованието не е толкова важно за тях и не се е погрижил за това, ти не се бъркай. Какво мислиш са изпитвали, като знаеха, че ние имаме специални домашни учители, а те нямаха? — Джордж погледна многозначително Роуз.
Тя разбра, че той предупреждава Джеф да не изкарва кирливите ризи на семейството пред нея.
— Монти, извини се на мис Торнтън.
Роуз се стресна и хвърли на Джордж негодуващ поглед. Не искаше да участва в разправията.
— Проклет да бъда, ако го направя! — изруга Монти. — Нека Джеф се извини.
— Извини се, или излез. Вече съсипахме първата й вечеря. Непростимо е, ако съсипем и втората.
— Върви по дяволите! — изкрещя Монти и изскочи от стаята.
Хен се надигна от стола си и вторачи разярен леден поглед в Джеф.
Джордж му направи знак да седне на мястото си.
— Джеф, ако не можеш да оставиш Монти на мира по време на вечеря, ще се наложи да се храниш по друго време. Може и да не ти харесва начина, по който близнаците се грижеха за майка ни или за това място, но нямаш право да се оплакваш. Ти не си бил тук.
— Разбира се, нищо особено не правех, само защищавах страната си и си изгубих ръката — заяви Джеф разярен.
Роуз не знаеше на кого да съчувства повече. Близнаците сигурно са се чувствали ужасно, непрекъснато измъчвани от мисълта за малоценност, но това не беше нищо в сравнение със загубата на Джеф.
— Почисти млякото — нареди Джордж на Джеф. — Ти си виновен, че се разля.
Довършиха вечерята мълчаливо.
Тейлър стана пръв.
— Ако си свършил, попитай мис Торнтън дали може да те извини — каза Джордж.
— Защо пък да я питам? — възпротиви се Тейлър, като погледна Джордж така, сякаш си бе изгубил ума. — Та тя е само една готвачка.
— Тя е много повече от теб — отговори той. — Ако ти е харесала вечерята, кажи й го. После я помоли да те извини.
— Можеш да излезеш, ако си свършил — обади се Роуз, без да чака мълчаливеца да проговори. Не искаше да го чака да каже нещо, защото си мислеше, че не би издържала още една кавга тази вечер.
— Всичко беше страхотно вкусно — рече Хен, докато Тейлър забързано излизаше от стаята. — Имаш ли нещо против, ако изляза?
— Съвсем не — отговори Роуз.
— И аз — скочи Зак. — Не обръщай внимание на Тейлър — прошепна той в ухото й. — Бесен е, че му отне задължението. Сега трябва да гони кравите, а той ги мрази повече от всичко на света.
— Не забравяй да напълниш сандъка за дърва — напомни Роуз на Зак, преди да се е измъкнал. — Ще ми
