Спомни си за безкрайното пътуване от Остин, за часовете, прекарани в опити да съсредоточи мислите си върху ранчото, колко често я бе търсил с поглед, усилията да потисне вълнението си, когато говореше, държанието си, мислите си.
Но сега всичко беше различно. Всичко друго избледня. Не виждаше нищо друго освен Роуз, не мислеше за нищо друго освен за нея, не искаше нищо друго освен нея. Тя сякаш го бе омагьосала и го караше да върши не ща, които той не искаше.
Колко лесно можеше да протегне ръка и да я докосне.
И колко глупаво!
— Знае ли Джордж, че си тук, навън?
— Казах му.
— Той какво отговори?
— Не го попитах.
Монти се ухили.
— Харесва ти да се забъркваш в препирни, а?
— Не обичам препирните — отвърна Роуз, изненадана, че той казва такова нещо.
Монти отново се засмя.
— Изхвърли цялата вечеря на пода само защото не ти харесаха нашите обноски. После ми носиш вечеря, след като Джордж и Джеф ме изгониха, и твърдиш, че не обичаш препирните.
— Джордж не те е изгонил.
— Точно това направи — той и онзи самодоволен лицемер.
— Трябва да се опиташ да бъдеш търпелив с Джеф.
Монти изсумтя.
— Да понесеш загубата на ръката си сигурно е ужасно тежко. А що се отнася до Джордж, той само искаше да се увери, че се отнасяте с мене както трябва. Не му беше приятно да те отпраща навън.
— Не го вярвам.
— А трябва. Той ми каза, къде да те намеря.
— Защо го е направил? Изобщо не го интересува дали си лягам гладен, или не.
— Грешиш. Той ми каза също така, че е по-добре да ти донеса вечерята в дълбок съд, защото иначе кучетата ще я нападнат, преди още да съм извървяла и половината път до тебе.
Макар да беше изтощена, Роуз не можеше да заспи. Въртеше се и се обръщаше в леглото, докато чаршафите се усукаха, а тънкото одеяло падна на земята. Вслушваше се във всеки звук, но къщата бе потънала в тишина още преди повече от час. Съмняваше се дали би чула мъжете, дори и ако разговаряха на висок глас. Къщата не изглеждаше нещо особено, но явно бе здраво построена.
Бе заключила вратата долу. Не беше сигурна дали иска да държи мъжете вън или себе си вътре, но й беше необходимо да знае, че е в безопасност от конекрадците.
Монти спеше навън. Явно момчетата се редуваха да спят някъде в шубрака. Нещо като пост за наблюдение. Тази мисъл я накара да се почувства по-добре, но и я разтревожи. Никога не се бе плашила от нападения, дори по време на войната. А сега между ужасния Кортина и тях стоеше само Монти. И Хен, който стреляше по онези, които се опитваха да крадат кравите им.
И Джордж. Роуз не смяташе, че той обича да стреля по хора, но знаеше, че не би позволил на никого да нарани семейството му или да му отнеме собствеността. А в момента тя беше част от семейството. Мисълта за това я накара да се чувства в още по-голяма безопасност, отколкото преди баща й да замине за бойното поле.
Джордж беше много привързан към семейството си — доколкото й бе известно, то беше единственото нещо, към което беше привързан, но не виждаше подобна преданост от страна на останалите. Те не съзнаваха, че имат запазено място в сърцето му; че всичко, което правят, всичко, което искат, всичко, което ги наранява, дълбоко въздейства на Джордж, понякога много повече, отколкото въздейства на тях. Джеф и Монти скоро щяха да забравят за препирнята си. Щяха да се спречкат още много пъти. И скоро щяха да забравят за това.
Но Джордж нямаше да забрави. Той мъчително щеше да търси начини да обедини семейството, докато те безразсъдно щяха да продължават да го разбиват. Толкова се ядоса, та й се прииска да им каже, че ако не положат усилия да се помирят заради себе си, то поне да опитат да го сторят заради Джордж.
Но тя нямаше право. Тя беше външен човек. Само щеше да влоши нещата.
И без това вече бе говорила прекалено много. Потръпна, като си помисли какво бе надрънкала на Джордж и собствените му братя. Извади късмет, че той не я застреля на място.
Роуз стана от леглото и отиде до мъничкия прозорец. Погледна навън. Нямаше много за гледане. Непроходима стена от храсталаци се простираше в продължение на мили във всички посоки. Там би могло да има какво ли не и тя изобщо нямаше да разбере.
Полазиха я ледени тръпки.
Луната осветяваше земята с изумително силна светлина. Странно. В града винаги беше толкова тъмно нощем. Другите сгради се виждаха само на светлината на някой прозорец. А тук можеше да види дори неподвижните листа на дърветата в топлата нощ. Всичко беше абсолютно неподвижно, толкова спокойно и тихо, толкова отдалечено от нещата, които я заплашваха.
Хората в Остин не изглеждаха страшни сега. Чудеше се защо се е притеснявала от начина, по който жените я гледаха, когато вървеше по улицата; за това, че си шушукаха зад гърба й; за нещата, които Люк и приятелите му биха могли да направят.
Нищо не я плашеше вече. Не й беше приятно, ядосваше се, но не се плашеше. Поне докато беше тук. Поне докато Джордж беше тук и я закриляше.
Дори и изминалата вечер не изглеждаше толкова неприятна. Това бяха силни, упорити мъже, които вършеха трудна работа, опитваха се да привикнат към нравите на други силни мъже, да обуздаят буйния им темперамент и да пречупят волята им за доброто на всички. Това, разбира се, усложняваше нещата, но беше вълнуващо. Това не бяха безобидни кавгаджии. Те не бяха измамници, мошеници, обърнали се срещу закона и идеите, а привърженици на новото. Добри, силни мъже, които се опитваха да разберат кое е най- доброто за тях.
Не можеше да си представи по-голяма награда от това да бъде част от едно голямо семейство, което работи заедно за доброто на всички. Би могла да понесе пререканията, но не можеше да стои настрана. Тя самата обичаше предизвикателствата.
Трите години след смъртта на баща й бяха заличали всякаква сантименталност в нея. Последвалите сътресения след заминаването на семейство Робинсън от Орегон, смъртта на баща й, след която обществото се отдръпна от нея и фалитът на банката, оставил я без пукнат грош, сигурно биха сломили всеки друг на нейно място.
Но дори когато нещата изглеждаха най-мрачни, тя не бе престанала да се надява, че един ден ще има свой собствен дом и семейство.
А това тук беше мястото, което искаше да направи свой дом.
Роуз почувства, че вълнението й намалява. Как стана така, че толкова бързо се привърза към това семейство? Не я бяха посрещнали добре. Не чувстваше вече гнева им, а по-скоро страха, който се таеше в самата нея.
Бяха безстрашни. Не се бояха от нищо и от никого. Може би точно заради това ги харесваше. Дори Зак се бе втурнал в гъсталака, където прекара почти целия ден, без да се поколебае нито за миг. Колко е хубаво да си така уверен, така сигурен. Не можеше да си спомни, какво означава да живееш, без да се страхуваш, да си абсолютно убеден, че утрото ще настъпи и че ти предстои още един хубав ден. Тези мъже не съзнаваха каква голяма благословия е това.
Но тя го съзнаваше, както и истината, че ако устои на своето, никога няма да напусне това място.
Джордж реши, че още няма да става. Необходимо му беше малко време за размисъл. Сънят му го беше разтревожил.
