— Мислиш ли, че ще дойдат днес?
Роуз бе занесла обяда на Джордж, който наблюдаваше пътеката, скрит в храстите. Бе решил, че в ранния следобед е най-безопасно да обядва.
— Очаквам да дойдат довечера. Искат да ни заловят живи, за да им кажа къде е златото, а ти и Зак сте им нужни, за да ме принудят да го направя.
— Опитах се да обясня на Сайлъс, че няма никакво злато — каза Роуз.
— Хората втълпят ли си, че има някъде богатство, което могат да вземат, никога няма да повярват, че то не съществува, каквото и да им говориш. Това би означавало да престанат да се надяват, а те ще сторят всичко само да не се простят с надеждата.
— Ами кажи тогава на Сайлъс и на онзи зъл старец, че и аз имам някакви надежди и също не мисля да се отказвам от тях.
— И какви са те?
Джордж направи знак на Роуз да седне до него. Не смееше да откъсне поглед от пътеката, но искаше тя да е до него.
— Мечтая да живея тук до края на живота си. Години наред да те виждам как се връщаш у дома за вечеря. Да гледам как синовете ти яздят около теб…
— Знам това.
— Това е моята мечта — напомни му Роуз. — Мечтая си каквото искам.
— Добре — съгласи се той и се зае отново с обяда. — За какво друго мечтаеш?
— Мечтая и за момичета. Тук има толкова много мъже. Трябват ти няколко дъщери. Ще те накарат да се почувстваш като нов.
Джордж измънка нещо. Роуз се чудеше дали това изразяваше съгласие.
— Мечтая вечер да седим край портата и да гледаме залеза, а зиме да сме край огъня; през лятото да берем сливи или да се разхождаме в ореховата горичка. Мечтая също да видя всичките ти братя тук с жените и децата им.
— Къщата няма да ги побере.
— Лято е — продължи Роуз. — Децата играят до късно, а възрастните седят навън, споделят новините и си припомнят младостта.
— Ти наистина си завладяна от идеята да имаш деца, а?
— Не мога да не мисля за това. Бъдещето без деца е толкова пусто.
— Защо мислиш така?
— Не мога да ти обясня. Знам, че децата създават много грижи, че носят болка и тъга, но не мога да си представя нищо по-прекрасно от това да прекарам последните години от живота си сред децата си. Но това е само част от мечтата ми.
— А каква е останалата?
— Свързана е с теб.
— Може ли да я чуя?
— Щом искаш.
— Искам — отговори Джордж и бързо я целуна.
— Не е нещо необикновено — нещата, които обичам в теб.
— Кажи ми ги.
Роуз се засмя доволно. Трудно й беше да повярва, че е толкова весела пред лицето на опасността. Може би след случките с индианците, бандитите и крадците на добитък бе свикнала с нея, но и нещата не изглеждаха толкова страшни, когато беше с Джордж.
— Обичам да те гледам с братята ти. Няма по-голямо щастие за теб да си с тях — да говорите всички едновременно и да спорите. Разбира се, те правят всичко, каквото им кажеш…
— Не съм толкова лош.
— … И на теб ти харесва. Обичам да те гледам и със Зак. Винаги отделяш време за него, макар че той понякога става досаден с въпросите си.
— Това ли е всичко, което харесваш у мен? Джордж — главата на семейството — добрият голям брат.
Роуз сведе поглед; за да не го гледа в очите.
— Обичам те и като любовник. Мисля, че още не ме бива много в това отношение, но ми харесва с теб.
— Много те бива дори — целуна я пак Джордж. — Ако не се опасявах, че Макклендънови могат да изникнат отнякъде, щях да ти покажа веднага колко си добра.
Тя вдигна очи възмутена.
— Не и тук, в мрака и тръните.
— Да, тук.
— Няма да ти позволя да се държиш с мен като с една от кравите ти — възрази Роуз.
В гласа й прозвуча негодувание, но тайно в себе си се радваше. Усети приятна възбуда при мисълта, че толкова силно привлича Джордж, та той е готов да я люби тук, в храстите. Беше запомнила случаите, когато Джордж е бил толкова развълнуван, че да прави съвсем неприсъщи за него неща — когато например повали Люк Кърни, а по-късно поиска ръката й. Щеше да добави и желанието му да я люби навън. И да си помисли как да организира скоро разходка сред природата.
Сега обаче Макклендънови бяха някъде наблизо, а и имаше да свърши доста работа, преди да се мръкне. Колкото и да не й се искаше този миг да отлети, никога нямаше да забрави изражението на стария Макклендън, когато бе нападнал къщата заради някакви си крави. Не искаше дори да си помисли какво би сторил за половин милион долара.
Роуз стана.
— Нали няма да стоиш още дълго тук?
— Докато дой̀де Соления. Щом разбера колко са, ще знам какво да правя.
Соления пристигна няколко минути след като Роуз си тръгна.
— Макклендън води целия род — съобщи той. — На около половин час път са оттук.
Джордж погледна към залязващото слънце.
— Имаме още два часа, преди да се стъмни. Мислиш ли, че ще изчакат дотогава?
— Не бих разчитал на това. Толкова много са, че сигурно ще нападнат по всяко време.
— И аз това си мислех. Сайлъс с тях ли е?
— Да.
— Значи все още са убедени, че имам злато.
— Така изглежда.
Джордж изруга.
— В такъв случай възнамеряват да ни избият накрая.
— Ще стоим тук, докато можем, но се съмнявам дали ще бъдем в състояние да отбраняваме дълго къщата.
Джордж и Соления се бяха върнали в къщата. След като се приготви да посрещне нападателите, сега Джордж кроеше планове как да избягат.
— Приготвих колкото можех повече храна — каза Роуз.
— А аз скрих конете — добави Соления. — Трябва да стигнем до Остин под прикритието на нощта.
В мига, в който Соления спомена Остин, Джордж разбра, че няма да тръгне за никъде. Може и да беше лудост да се сражава срещу толкова многоброен противник, но човек все трябваше да пусне корени някъде. Не можеше да се мести насам-натам, ако искаше да тежи на мястото си. А Джордж имаше и по-големи амбиции — да създаде нещо, да остави нещо след себе си.
Искаше да има деца.
Самата мисъл неочаквано го утеши. Сякаш още нещо в живота му си идваше на мястото — поредната част от скритата картина, която след пълното подреждане щеше да разкрие кой всъщност е Джордж Рандолф. Знаеше, че се е спрял на правилното решение, защото се почувства добре.
