Джордж отново започна да се колебае. Понякога искаше изобщо да не бе имал баща. В момента го искаше повече от всякога.
Соления отиде до завивките си и измъкна оттам сабя. Подаде я на Джордж.
— Поиска да ти я предам.
Джордж не можеше да я докосне. Колкото и да искаше — не можеше. Това щеше да означава, че е повярвал на Соления и че е уязвим. Отстъпеше ли веднъж, нямаше връщане назад и никаква преграда за болката, която бе насъбрал в течение на годините. Не можеше да поеме този риск.
— Защо поиска да ми дадеш сабята?
— Написа и писмо.
Той отиде пак до завивките си и извади оттам един изпомачкан плик. Восъчният печат беше повреден, но не счупен напълно.
— Написа го в нощта, преди да загине.
Джордж се вцепени. Не можеше да помръдне. Вторачи поглед в плика. Изпитваше силно желание да го вземе, но се страхуваше. Беше на границата, откъдето връщане назад може би нямаше. В този миг си спомни какво му бе казала Роуз — толкова много се боял да не сгреши в нещо, че би се самоубил и би се отрекъл от възможността да има онова, което иска. Ако нямаше смелостта да прочете последните думи на баща си до него, как щеше да има смелостта да се справя с живота по-нататък?
Как щеше да заслужи жена като Роуз?
Бързо, преди да е променил решението си, той грабна плика, счупи восъчния печат и извади писмото. Там беше написано едно-единствено изречение:
Джордж почувства как преградите рухват. Като че ли стоманеният обръч в него се огъна и се стопи. Усети как нещо вътре в него — малко и неопределено, но съществено — се освобождава. За миг му призля, но и това премина. Изпита огромно разочарование и съжаление, но и облекчение.
Може би, в края на краищата, повярва.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— Трябва да са някъде тъдява — чу се глас.
— Вероятно са тръгнали към Остин. Нощта е била достатъчна, за да се измъкнат.
— Докато прекопавахме двора им.
— Убеждавах ви, че няма никакво злато, но татко не искаше и да чуе. Искаше да го принуди да каже къде го е скрил. Заяви, че ще одере жива жената, ако трябва.
Джордж се бе разярявал и преди, но онова, което чу сега, го накара да изпита нещо съвършено ново. Усети как гневът го залива като приливна вълна — могъща вълна, която се увеличаваше и преливаше. Сигурно така се е чувствал и баща му, когато е губил самообладание. Тази мисъл толкова много го изплаши, че яростта му намаля.
— Трябва да отвлечем вниманието им по някакъв начин, защото скоро ще ни намерят — прошепна Джордж на Роуз. — Соления и аз ще ги разкараме. Ти и Зак стойте тук. Не мърдайте, дори и да чуете изстрели.
— Защо ще стреляте? — попита тя.
— Не можем да отвлечем вниманието им по друг начин.
Роуз не изглеждаше много уверена.
— Не ни чакайте, преди да се е мръкнало — рече Джордж.
— Внимавай.
Пещерата беше ниска и можеха да се придвижват само с пълзене, но Джордж успя да прегърне Роуз.
— Никога не съм имал причина да се връщам, но сега вече не е така. Бъди сигурна, че неколцина Макклендънови няма да ми сторят нищо.
Той я целуна силно.
— Вие със Зак подремнете. Така денят ще мине по-бързо.
— Какво смяташ да правиш?
— Не знам точно, но мисля да убедя стария, че идеята да дойдат тук не е добра.
— Как?
— Ще намеря начин.
И изчезна. Изпълзя от пещерата и повече не се видя.
Роуз започна да се безпокои. Джордж бе станал неузнаваем. Показа безсърдечие, което не бе забелязвала досега. Знаеше, че е решителен, но сега беше различно. Това я изплаши. Не й харесваше.
— Не може ли поне да гледаме какво става? — примоли се Зак.
Бяха прекарали дълъг, напрегнат и скучен ден, докато се криеха в пещерата и чакаха завръщането на Джордж. Роуз не мигна, но накара Зак да поспи и сега той преливаше от енергия, а тя едва държеше очите си отворени.
— Няма да ходиш навън — предупреди го тя. — Някой може да прескача потока. И говори по-тихо.
— Няма да ме хванат. Ти все не можеше да ме намериш — подразни я той. — Джордж също.
— Така е — призна Роуз, — но сега не играем на криеница. Ако онези хора те намерят, Джордж ще трябва да се предаде.
Зак кимна в знак на съгласие.
— Не искат да повярват, че няма злато. Ще ни убият всичките. Сега разбра ли?
Той кимна отново.
— Добре. Защо сега не ми разкажеш някоя приказка? Аз не мога да измислям повече, дори и да опреш пистолет до главата ми.
Роуз се стресна и се събуди. Беше заспала, докато Зак й разказваше за кучето, което Джордж ще му купи, след като продаде стадото. Зачуди се защо й е толкова топло и усети, че Зак я е завил с един юрган. Наистина беше много мил. Трябва да направи нещо специално за него, когато се върнат към нормалния живот. А сега по-добре да му даде нещо за ядене. Следобедът преваляше и в пещерата беше тъмно. Тя отвори очи, като очакваше, че Зак ще е до нея.
Нямаше го!
Прииска й се да го нашляпа, въпреки че страхът за живота му накара дъха й да секне. Може би е излязъл. Тя се запромъква през преплетените корени, като се проклинаше, че е заспала. Зак нямаше да изчезне, ако бе будна. Отвън нямаше никой. Зак бе изчезнал. Трябваше да го намери на всяка цена. Никога нямаше да си прости, ако нещо се случеше с него. Не искаше дори да си помисли как ще реагира Джордж. От начина, по който се държа сутринта, явно нямаше да се спре, докато и последният Макклендън не умреше. Това щеше да съсипе Джордж и всичките й мечти. Не биваше да го допуска.
Роуз се измъкна от пещерата и се ослуша. След няколко минути чу изстрели някъде далеч на запад. Значи Джордж и Соления бяха успели да отвлекат вниманието на Макклендън. Почувства се малко по-добре. Колкото по-малко от тях останеха живи, толкова повече намаляваше вероятността нещо лошо да се случи със Зак.
Роуз се върна в пещерата, взе една пушка, провери дали е заредена и отново излезе навън.
След половин час търсене не намери никаква следа от момченцето. И не видя никой от Макклендънови. Като че ли се бяха изпарили. Не смееше да се приближи до димящите останки от дома им — Макклендънови сигурно бяха там, — но не мислеше, че Зак е отишъл към къщата. Дали Зак вече не се бе върнал в пещерата?
Не успя обаче да стигне до потока. Едва бе изминала двадесетина ярда, когато старият Макклендън изскочи зад гърба й иззад един дебел дънер и измъкна пушката от ръцете й.
— Знаех си, че ще се върнеш в бърлогата си — ухили се той. — Познавам тези пещери. Крил съм се
