повече тук, но знаеше, че няма да си тръгне. Същите чувства, които го бяха накарали да напусне Бостън и които го бяха принудили да рискува и да се срещне отново с братята си, щяха да го принудят да остане в Канзас, докато не уредяха взаимоотношенията си. Сега той разбираше защо наистина бе дошъл. Процесът на Хен бе само повод. Ако не беше той, щеше да бъде нещо друго.
Изненадваше се колко много го нараняваше, че братята му го отхвърляха. Никога преди не се беше чувствал сам. Не и наистина сам. Бе имал семейството на Фреди, но се надяваше, че ако се нуждае от своето семейство, братята му щяха да го приемат.
Сега не беше толкова сигурен в това.
Медисън повдигна рамене. Както винаги и този път щеше да измисли нещо, но не тази вечер. Сега щеше да бъде по-добре да отиде да види как се оправя онази бунтовничка с кожените дрехи.
Каза си, че не би отишъл при нея, ако не беше виновен. Каза си още, че не би бил толкова загрижен, ако всичко не бе станало заради него. Каза си и някои други неща и всички те бяха верни, но не променяха факта, че отиваше, защото искаше да я види. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави допира на тялото й до своето, на устните си върху нейните, на мекотата на гърдите й срещу своите.
Каза си да не се тревожи, че тя го очароваше толкова. От това нямаше да излезе нищо. Чувството за близост, за нещо интимно, бе само една илюзия. След няколко седмици щеше да се завърне в Бостън и да я забрави.
— Имала е късмет — каза Роуз на Медисън. — Можела е да се пребие.
Джеймз бе намерил Джордж и жена му седнали на верандата пред къщата на Абът. Уилям Хенри си играеше наблизо.
— Опитах се да я спра — каза Медисън и придърпа един стол.
— Не ви познавам добре — отвърна Роуз, — но от малкото, което знам за двама ви, ми се струва, че е имало твърде много предизвикване.
— Напоследък като че ли имам такива проблеми с всички.
— Предполагам, че не си имал успех с Хен — каза Джордж.
— Той дори не иска да говори с мен.
— Ще отида да го видя — каза Роуз.
— Няма смисъл. Той все още ми се сърди, че го изоставих преди осем години.
— Не ме интересува за какво се сърди — каза Роуз и се изправи бавно на крака. — Това не е причина да отказва да говори с теб, когато се опитваш да го защитиш. Наглеждай Уилям Хенри, Джордж. Той има навика да се измъква също толкова бързо, колкото и Зак.
Джордж се опита да каже нещо, но Роуз не му даде думата.
— Това е най-упоритото и твърдоглаво семейство, което съм срещала. Обикновено не обръщам внимание на подобни неща, но не и когато става въпрос за живота на Хен.
— Вземи си шал — каза Джордж. — Вечер става хладно.
Тя влезе в къщата.
— Няма ли да я спреш? — попита Медисън.
— Ти би ли могъл?
— Не, но…
— Аз също не мога.
— Не разбирам. — Джеймз знаеше, че по-големият му брат винаги бе имал способността да контролира останалите, а понякога дори и баща им. Джордж се усмихна доста самодоволно.
— Не би могъл да разбереш. Не и след като си живял с мама и татко. Аз също не бях сигурен, че мога да разбера. Не бих се и опитал, ако Роуз не ме беше принудила. А сега седни. Ако има някой, който може да накара Хен да говори, това е Роуз.
Роуз излезе от къщата.
— Има ли нещо особено, което трябва да знаеш?
Медисън не разбираше как тази дребна женица би могла да накара Хен да промени държанието си, след като собствените му заплахи не бяха успели.
— Трябва да знам къде е ходил през онази нощ, кой може да го е видял и къде точно се е намирал по времето на убийството на Трой Спраул. Ако успея да докажа къде е бил, нищо друго не би имало значение. Ако не успея, ще трябва да открия истинския убиец. Трябва да знам всичко, което Хен може да ми каже за Трой, дори и най-малките подробности.
— Ще се постарая.
— Тя как е? — попита Медисън, посочвайки с глава към къщата.
— Иди и виж — отвърна Роуз. — А ти, Джордж, бъди готов. Ако се съди по случилото се през последните двадесет и четири часа, няма да минат и три минути и стрелбата ще започне.
Медисън бе започнал да се надига от стола, но отново седна.
— Няма да ходя там, ако ще ми крещи.
— Не знам какво е направила или какво ще направи, но ти й дължиш едно извинение.
— Аз ли? Аз не я блъснах в онзи поток. — Медисън бе признал вината пред себе си, но не му харесваше някой друг да му я напомня.
— Може и да не си го направил физически, но си я накарал да побегне. А сега върви и поговори с нея. Тя също се чувства виновна. Там ли ще бъдеш, когато се върна?
— Ако не ме сдъвче твърде много…
— Той винаги ли говори така за жените? — попита Роуз Джордж.
— Преди не го е правил.
Медисън вдигна ръце и влезе в къщата. Щом всички бяха решили да се докопат до парче от кожата му, то можеше да остави и Фърн да си вземе своето.
ГЛАВА 7
При отварянето на вратата госпожа Абът вдигна очи от плетката си.
— Къде отивате? — запита тя.
— Да видя госпожица Спраул.
— Не и в моя дом. Не позволявам на мъже да посещават дами в спалните им.
Медисън преглътна хапливата забележка, която му бе на езика, напомняйки си, че Джордж и Роуз бяха отседнали в тази къща.
— Ще оставя вратата отворена и обещавам да не се доближавам до леглото — каза той и отмина.
— Господин Рандолф! Господин Рандолф! — развика се госпожа Абът към Джордж. Роуз или брат му трябва да бяха намерили начин да успокоят страховете й, защото никой не последва Медисън вътре.
Той вдигна ръка, за да почука на вратата на Фърн и осъзна, че не знаеше какво да каже. Как можеше да се извини на човек, когото преднамерено бе ядосвал? Не му се струваше честно сам да поема цялата вина, но знаеше, че си беше виновен. Това го ядосваше, но той не изпитваше кой знае какво разкаяние, когато почука на вратата.
— Влезте.
Гласът й не звучеше зле. Може би щеше да успее да й се извини набързо и да си отиде, но изведнъж му се прииска да изпие чаша силно бренди.
Когато влезе в спалнята, Медисън рязко се спря: ако не беше сигурен, че се намира в нейната стая, би се заклел, че жената в леглото е някоя непозната. Онази Фърн, която Джеймз познаваше, носеше панталони, широка като чувал риза и шапка, а тази бе облечена в много красива розова нощница, върху която свободно се спускаше дългата й тъмноруса коса. Големите й синьо-сиви очи го гледаха едновременно с тревога и с обвинение. Тя като че ли се затвори в себе си при влизането му.
— Как се чувствате? — попита той. Беше тъп въпрос. Тя сигурно се чувстваше ужасно, но той не можеше да зададе въпроса, който се въртеше в ума му — как мъжкараната, която бе помогнал да съблекат, се бе превърнала в жената на леглото.
