Фърн усети, че я залива вълна от неудобство: този мъж я беше съблякъл, беше опипвал тялото й. Ако и най-малкото й движение не й причиняваше нетърпима болка, тя щеше да се завие през глава.
— Вие ми свалихте дрехите, нали? — Не трябваше да го пита, не искаше да знае отговора, но не можеше да се спре.
— Какво ви кара да мислите… Защо бих… Какво значение има това?
— Какво значение има това ли? — повтори тя. — А на вас приятно ли ще ви е, ако някоя жена ви нокаутира, опипа цялото ви тяло и след това ви свали дрехите?
— Аз не съм ви нокаутирал — отвърна Медисън раздразнено.
Този мъж бе нарушил нейната интимност и Фърн усещаше същата уязвимост и безсилие, както през онази нощ преди много години, която толкова се бе мъчила да забрави.
— Но не съм докосвал долната риза…
Фърн се изчерви. Никой, дори и баща й, не знаеше за поръбените с дантели долни ризи, които си беше поръчала от Чикаго. Ужасяваше се, че след като се бе опитвала да изглежда толкова упорита, след като се бе хвалила, че може да върши всичко, което правят мъжете, след като бе изисквала да се отнасят с нея като с мъж, точно Медисън трябваше да узнае тайната й. Това я караше да се чувства като глупачка.
— Освен това вината е толкова ваша, колкото и моя — каза Джеймз. — Винаги ли правите такива каскади, когато се ядосате?
Ако можеше да си вдигне ръцете, Фърн би го ударила с най-голямо удоволствие. Всъщност той малко я плашеше — тя никога не можеше да се владее напълно, когато Медисън бе наблизо; не се държеше както обикновено и нищо не ставаше така, както тя искаше. Ако не установеше някакво разстояние помежду им, той може би щеше да се опита да я целуне отново. И което бе по-лошо, тя като че ли искаше точно това…
— Да, опитвам се да падна от коня си всеки път, когато остана насаме с някой новобранец — изръмжа тя. — Новобранците започват да изпадат в депресия, когато излязат извън града. Да ме носят по обратния път им създава работа и ги кара да се чувстват полезни.
— Преструвате се доста убедително — каза Медисън, като едва се сдържаше да не му кипне.
— Правя всичко възможно да доставя удоволствие на бостънски адвокатчета, които имат навика да се натрапват на беззащитни жени. Освен това, ако не бях избягала, можеше дотолкова да бъда завладяна от красотата ви, че да се компрометирам.
— За това са необходими двама — Джеймз беше твърде ядосан, за да си мери думите. — Вие не ме изкушавате чак толкова.
В момента, в който изрече това, Медисън съжали. Болката в очите на Фърн го накара да разбере, че е само безсърдечен грубиян. Тя, изглежда, притежаваше уникалния талант да го кара да забрави и най- важните изисквания на вежливостта, а след това — да се почувства виновен за това.
— Вижте, не съм дошъл тук, за да споря с вас — Джеймз опита да се овладее. — Просто исках да видя как сте и да се извиня за това, което направих. Знам, че имам гаден характер. Съвсем малко е нужно, за да се възпламени, а в Абилийн открих изобилие на подпалки.
По дяволите! Кога щеше да се научи да замълчава, преди да каже нещо излишно?
— В такъв случай не е трябвало да идвате тук. При нас законите важат с еднаква сила за всички, включително и за тексасците.
Медисън усети как и последната нишка на самообладанието му се скъса.
— Госпожице Спраул, най-искрено се надявам някой ден в близко бъдеще да ви обвинят за нещо, което не сте извършили. Пожелавам ви тогава да няма нито един мъж, жена или дете в Абилийн, който да повярва дори и на една ваша дума. Искам да ви видя как седите в онзи затвор и треперите при мисълта, че ще свършите на въжето. Защото тогава ще разберете какво изпитва брат ми.
Тя отвори уста да каже нещо.
— И не ми говорете за правосъдие. Вие се интересувате само от отмъщението. В противен случай не бихте затваряли ума си за всичко, което би могло да хвърли светлина върху случилото се през онази нощ, а щяхте отново и отново да премисляте всяко доказателство и всяка улика, докато не разберете какво наистина се е случило тогава.
— Никой не може да знае какво е станало.
— Само убиецът знае.
— Но това е Хен.
Да говори с нея, бе като да говори на стената. Медисън напрегна цялата си воля, за да не остави раздразнението да се изпише на лицето му и каза:
— Да предположим, че мога да докажа, че брат ми не е бил близо до къщата на Конър през онази нощ.
— Не можете.
— Да предположим, че мога. Наистина ли мразите тексасците толкова, че бихте оставили Хен да бъде обесен, а истинският убиец да се измъкне?
Джеймз усещаше борбата, която тя водеше със себе си. Ако му кажеше, че на всяка цена иска Хен да умре, щеше сама да се осъди.
— Ако можете да докажете, че той е бил някъде другаде през онази нощ — тя изрече думите с огромно усилие, — аз ще направя всичко по силите си да ви помогна да откриете убиеца. Но…
— Добре. А сега по-добре си починете, защото имаме да вършим доста работа преди процеса.
Когато Медисън излезе в коридора, госпожа Абът бе застанала до вратата.
— Тя е изцяло ваша. Малко е раздразнена и напрегната, но целомъдрието й е непокътнато.
Госпожа Абът го зяпна. Този сигурен знак за разбито собственическо чувство накара Медисън да изпита известно удовлетворение. Сега му оставаше само да пребие Хен и щеше да му стане наистина весело.
Когато Джеймз стигна до верандата, Джордж го погледна с изражението на човек, на когото му е писнало.
— Надявам се, че след обяснението тя е в по-добра форма от теб. Ако Роуз я намери с повишена температура, тук ще стане адски напечено.
— Това е най-упоритата и дразнеща ме жена, която съм срещал — Медисън яростно сочеше с пръст към стаята на Фърн.
— По същия начин Роуз описа братята ти, когато дойде в ранчото за първи път. Сигурен ли си, че тези думи не се отнасят повече за теб, отколкото за госпожица Спраул?
— Ако имаше представа какво ми наговори това момиче…
— Знам точно какво ти каза тя — прекъсна го Джордж.
Медисън го погледна тъпо.
— Юли е. Прозорецът е отворен. Половин Абилийн знае какво й наговори ти. Не знам какво е станало с теб през последните десет години, но съм сигурен, че не са те възпитавали да се отнасяш с жените по такъв начин, дори и с онези, които те дразнят. Още колко пъти ще ме караш да се срамувам заради теб?
Джеймз си помисли, че ще експлодира. За какъв дявол изобщо беше напуснал Бостън? Все едно че отново се изправяше срещу баща си с неговото дразнене, с презрителните му забележки за интелигентността си, с подигравките му за интереса на сина си към книгите и за приятелството му с Фреди — с всичко, което караше Джеймз да се чувства незначителен и жалък.
Не бе очаквал от Джордж да се държи по същия начин. Джордж винаги се беше опитвал да го защити, да го оправдае, да му подобри настроението, когато баща му го оставяше съсипан и треперещ след някоя от своите заклеймяващи тиради. Медисън си бе мислил, че може да разчита поне на Джордж, но очевидно се бе лъгал.
— Хич не ми пука дали ти е неудобно или не — каза Джеймз с треперещ от гняв глас. — Възнамерявам да докажа, че Хен не е убил Трой Спраул. След това ще се върна в Бостън и повече няма и да чуете за мен.
Той се обърна, слезе от верандата, мина по пътечката пред къщата и излезе на улицата. Нуждаеше се от едно силно питие и отиваше към най-шумната, най-долнопробната, най-опасната кръчма в града, за да си го получи. Ако приказките, че Абилийн е най-дивият град в Дивия запад бяха верни, може би щеше да си прекара времето, като се опитва да избегне куршуми, вместо да се крие от мислите си.
