Бързо прекоси Втора улица, като се държеше встрани от светлината, която проникваше на улицата през прозорците на къщите. На пресечката с улица „Бъкай“ се спря за миг, преди да завие наляво и да се отправи на север към железопътната линия. Тя нахлупи шапката си още по-ниско. Беше облякла най-тъмните си и най-широки дрехи.
Кръчмите по улица „Тексас“ бяха достатъчно отдалечени и нямаше вероятността да срещне каубои по пътя си.
Фърн намали хода, когато наближи ъгъла на улица „Тексас“ и „Дроувърс Котидж“, но не видя никого на верандата на хотела. Тя приведе глава и забързано премина покрай сградата.
Огромното открито пространство около железопътната линия не предлагаше никакво прикритие, но тя успя да достигне конюшнята незабелязана.
Том Еверет беше там.
— Ако бях на твое място, не бих излизал точно сега — опита се да я спре той, когато Фърн му каза, че иска да й оседлае коня. — Задава се голяма буря.
— Знам, но трябва да видя какво става с фермата. Татко ще отсъства няколко дни.
— Не би трябвало да яздиш през нощта. Ами ако ти се случи нещо?
— От шестгодишна яздя по всяко време на денонощието. Защо трябва да не го правя сега?
— Ако паднеш от коня си, няма да те намерят чак до сутринта.
Фърн отвори уста да му каже, че никога не е падала от коня си, но се спря. Всички в Абилийн вече знаеха защо е отседнала при госпожа Абът.
— Мога да се оправя и сама. Ребрата вече не ме болят.
Малко по-късно тя беше върху седлото и се отправи извън града. Налагаше се още веднъж да премине край „Дроувърс Котидж“, но този път й беше по-лесно, на седлото Фърн приличаше на който и да било каубой.
Тя опипа калъфа на пушката си, за да се увери, че оръжието си е на мястото. Фърн никога не го беше използвала но след онази нощ преди осем години никога не бе излизала невъоръжена нощно време.
— Никой няма да повярва, че Хен е невинен, докато не открием кой е истинският убиец на Трой Спраул — каза Медисън. — Хората тук по-скоро биха повярвали, че сме платили на Еди Финч да излъже в съда.
Джордж бе намерил една колиба в прерията, в която можеха да държат Еди до делото. Мястото беше достатъчно отдалечено от града и никой не би чул виковете му за помощ. Засега обаче каубоите на Джордж бяха успели да убедят Финч, че ще бъде по-добре за него, ако изобщо не вика.
— Особено след като свидетелят иска точно парите — каза Джордж.
— Хен винаги може да се върне в Тексас — предложи Джеймз.
— Аз никога не бягам — отвърна Хен, гледайки Медисън право в очите.
— Това не е начин да покажеш благодарността си — смъмри го Джордж.
— Не го спирай — намеси се Джеймз. — Остави го да си излее душата.
— Никога няма да забравя деня, в който се събудих и открих, че те няма — каза Хен и в очите му проблесна старият гняв.
— Има неща, които и аз не мога да забравя — отвърна Медисън. — Ако не исках да гоня крави, да яздя под парещото слънце, докато погледът ми се замъгли от умора, или да разкъсвам тялото си в борба с диви бичета, ти нямаше търпение да ми кажеш какво жалко подобие на мъж съм бил. Когато казвах, че искам да се върна обратно в училището или когато ти ме хванеше да чета книга или да се опитвам да разчистя онази кочина, в която живеехме, ти ми казваше, че е срамота, че не съм се родил момиче.
— Не си спомням да съм те закачал чак толкова.
— Това ти беше станало навик и аз се съмнявам, че изобщо си се чувал какво говориш. Имах чувството, че си двойник на татко.
Хен се изправи изпълнен със студена ярост.
— Ако още веднъж кажеш, че приличам на него, ще те убия.
— Можеш да ме застреляш още сега, но истината няма да се промени само защото ти не искаш да я чуеш.
— Ти винаги се подиграваше с Монти — обвини го Хен. — Знаеше, че той може да ти отвърне само като побеснее или скочи да те бие. Знаеше, също така, че той не можеше да направи това, без да нарани мама. Ти се държеше като страхливец.
— Ти да не беше по-добър с твоите безкрайни опити да ми докажеш, че не отговарям на твоите представи за мъж? Колкото повече се опитвах да бъда по-добър, толкова повече ме презирахте.
— Никога не сме те презирали — отвърна Хен.
„Говориш като татко“ — помисли си Медисън. Господи, колко мразеше този човек, който не го оставяше на мира дори и след смъртта си.
— Татко направи всичко възможно да ме накара да се намразя. Защо си мислиш, че се молех да ме върне в училището? Защо си мислиш, че почти полудявах, когато трябваше да се прибирам вкъщи? Да живея с теб и Монти беше все едно да живея с него.
— Значи си ни напуснал заради Монти и мен, така ли? — попита го Хен.
На Медисън му се искаше да му отговори с вик. Той се бе опитвал да принуди Монти и Хен да признаят бруталността в продължение на години. Ездата, стрелбата и хвърлянето на ласо не бяха смисълът на живота на Медисън. Близнаците можеха да правят всичко това по-добре от него. Но нещата, които можеше да върши, не го караха да се чувства полезен, защото баща му ги бе презирал.
Сега той имаше възможността да върне един стар дълг, може би дори да излекува една стара рана, но не можеше да го направи. Джеймз не си спомняше някога да е виждал Хен уязвен. Той си бе мислил, че душите на Хен и Монти, ако те изобщо имаха такива, са обвити в кожа. Сега виждаше, че в тази кожа също имаше пукнатини. Ако успееше да накара Хен да повярва, че той го е изгонил, Хен никога нямаше да си прости.
Медисън признаваше, че никога не бе разбрал другите хора и не бе изпитвал привързаност към никой от братята си с изключение на Джордж. Може би промяната се дължеше на това, че се опитваше да разбере Фърн, но за първи път в живота си Джеймз можеше да долови част от терзанията на Хен. Той не знаеше причината за тях, но можеше да види болката.
Независимо какво бяха направили Хен и Монти, той не можеше да промени нещата само с думи. Ако те отново станеха едно семейство, щеше да им се наложи да забравят миналото.
Джеймз не трябваше да гледа към Джордж, за да разбере как се чувства брат му. Скъпият Джордж, той толкова много се интересуваше и толкова настойчиво се опитваше да ги задържи заедно. Дали щеше да доживее деня, в който те отново щяха да бъдат истинско семейство?
Медисън се съмняваше в това, но не искаше точно той да унищожи мечтата на Джордж.
— Не. Напуснах, защото така трябваше.
Джеймз усети как пукнатината се затваря. Скъпоценната душа под обвивката се намираше в безопасност за известно време. Той се зарадва, че не бе наранил Хен. Не можеше да го нарани, без да причини същата болка и на себе си.
— Чувствах се човек само когато седяха до мама — каза Медисън. — Понякога й четях. Друг път я слушах да говори най-вече за времето, когато е била млада. Можеш ли изобщо да разбереш всичко това?
Хен не отговори. Като че ли изобщо не слушаше. Медисън знаеше, че няма начин братята му да го разберат, а също и, че докато не го разберяха, нямаше да му простят. Той не знаеше защо изобщо си хаби думите. Това не би трябвало да има значение, след като те така или иначе живееха толкова далеч един от друг.
Той се приближи до прозореца и погледна навън. Не искаше да погледне Хен в очите, но очакваше отговора на брат си с тревога.
— Някога се чудех защо мама не се опитваше по-настоятелно да бъде щастлива — каза Хен. Гласът му бе смекчен от спомените. — Дори и докато бяхме в Ашбърн, тя сякаш отстъпваше пред всичко. Когато се преместихме в Тексас, престана дори да се опитва. Искаше да умре. Опитах се да я накарам да се заинтересува от нещо, но тя не искаше.
