ще ми се случи, когато се опитвам да бъда нещо, което не съм.
— Не разбирам за какво говориш — оплака се госпожа Абът.
— Няма значение, аз пък разбирам — за пръв път от седмици насам. Моля ви, благодарете от мое име на Роуз за всичко, което се опита да направи за мен.
— Ти трябва да й го кажеш лично.
— Не е необходимо. — Фърн сложи шапката си на главата и се обърна към вратата. — Благодаря и на вас също, бяхте много мила.
— Е, не разбирам какво става — противопостави се госпожа Абът, — но със сигурност знам, че госпожа Рандолф ще се разстрои много. Тя се е привързала изключително много към теб.
— Също и аз към нея — каза Фърн, — но някои неща просто не са били предопределени да станат.
Сълзите почти я задушиха, докато изтича до вратата, но Фърн не искаше да плаче пред госпожа Абът или пред който и да било друг. Беше извършила глупост и сама трябваше да се справи с последствията.
Докато пътуваше към ранчото, се чувстваше много самотна. Прерията вече не й се струваше дружелюбна. Фърн не усещаше вълна както толкова пъти досега. Независимо дали искаше да го признае или не, беше оставила сърцето си в Абилийн и изобщо не беше сигурна дали щеше някога да си го върне отново.
Медисън не можеше да намери никъде Фърн. Освен че му липсваше, имаше толкова много неща, които искаше да й каже. Саманта беше предложила да проправи пътя на Фърн в бостънското общество. Всъщност беше предложила да я остави да живее с нея и Фреди, докато се почувстваше достатъчно подготвена да ръководи свой собствен дом. За жена с темперамента на Фърн влизането в бостънското общество щеше да бъде свързано с големи проблеми и тревоги и Медисън желаеше да направи всичко възможно, за да бъде колкото можеше по-леко утвърждаването й в него.
— Ако търсиш младата дама — каза му Сам Белтън, — тя питаше за теб преди малко. Казах й, че съм те видял да отиваш към коридора.
— Кога се е върнала?
— Не мисля, че се е върнала.
Медисън не можеше да си представи какво правеше Фърн съвсем сама в някой от онези салони. А може би не беше сама? Усети болка от ревност. Не му харесваше мисълта да седи сама с него, дори и с Фреди. Особено с Фреди. Медисън ускори крачка, докато си проправяше нетърпеливо път през навалицата.
Дори не чу няколкото познати, които го заговориха. Беше концентрирал цялото си внимание да намери Фърн.
— Нямаше я в никоя от стаите, покрай които минаваше коридорът. Къде може да е отишла? Шумът, който вдигнаха жените в кухнята, достигна до слуха му. Може би те щяха да му помогнат. Влезе вътре.
— Търся една от гостенките — каза той, загледан в жени те, които го загледаха също толкова открито. — Няма я вън всекидневните. Има ли някое друго място, където може да е отишла?
— Едно хубаво момиче в яркожълта рокля ли?
— Знаеш, че е хубаво — каза друга жена, като побутна приятелката си. — Мъж като него няма да се залепи за някоя грозница.
Медисън се въздържа да не се усмихне.
— Много хубаво и в много яркожълта рокля — отговори той.
— Тя мина тичешком оттук преди около двадесет минути. Втурна се навън през двора, но не можах да видя къде отиде после.
Медисън се разтревожи. Нещо не беше наред. Последният път, когато видя Фърн, му се стори, че се забавляваше. Нямаше да я остави, ако не си беше помислил, че прекарва добре вечерта.
И навън нямаше никаква следа от нея, но той не очакваше да има. Тя не би излязла от къщата, за да се скита из градината. Беше се случило нещо, което я е разстроило, и тя беше избягала. Не можеше да се начуди защо не беше отишла при Роуз. Може би защото той й беше утехата и най-често беше до нея, затова тя не би отишла при никой друг.
Защо трябваше да го прави? Той беше мъжът, който я обичаше, беше човекът, за когото щеше да се омъжи. Той беше този, който искаше да я отведе в Бостън и да й даде всичко. Той беше човекът, който искаше да прекара останалата част от живот си в опити да компенсира всички ужасни неща, които я бяха сполетели през последните двадесет години. Естествено беше да потърси него.
Но защо не го беше направила?
Когато забеляза, че файтонът му го нямаше, започна наистина да се тревожи.
— Не разбрах защо си тръгва — каза му госпожа Абът. — Не ми обясни абсолютно нищо. Просто нахълта тук, сграбчи толкова от нещата си, колкото можеше да носи, и хукна навън. Но не преди да съсипе онази рокля. Каквото и да направя, никога няма да може да я носи повече.
Когато Медисън видя роклята, разбра, че Фърн беше повече от разстроена — беше бясна.
Той също се вбеси. Не знаеше кой я беше разстроил, нямаше и представа какво й бяха казали или направили, но щеше да се погрижи всеки да си помисли, преди отново да й причини нещо лошо. Беше дошло време хората да разберат, че вече имаше мъж, който да я защитава. Всъщност, той беше готов да се сбие почти с всеки заради нея.
— Каза ми само, че ще изпрати обратно файтона утре сутринта — завърши госпожа Абът.
— Не се притеснявайте. Отивам на ранчото още сега и сам ще го върна, заедно с Фърн.
Пътуването не беше направило нищо, за да успокои Фърн. Напротив, докато почисти коня и го прибра в обора, беше дори още по-развълнувана. Всичко й напомняше за Медисън — конят му, файтонът му, оборът, къщата. Като че ли беше обградена от него и почувства, че се задушава от него.
Но нямаше къде на друго място да отиде, поне не тази вечер. Сигурно можеше да продаде ранчото и може би да изгори къщата и обора.
Беше ужасно глупаво и излишно, но точно в този момент беше готова да извърши всичко, което би премахнало всяка следа от присъствието на Медисън. Не можеше да диша, когато самият въздух беше замърсен от нещата, които той й беше дал.
Докато крачеше през двора към къщата, тя осъзна, че единствените неща, които имаше и не бяха купени от Медисън, бяха дрехите на гърба й, единадесет пилета, четири прасета и една крава.
Фърн влезе в къщата и затръшна вратата зад гърба си. Спомняше си времето, когато си беше помислила, че купуването на къщата беше най-чудесното нещо, което някой някога беше правил за нея. Сега я усещаше като затвор.
Не можеше да остане тук, поне не тази вечер. Щеше да прекара нощта в имението на Конър. Медисън можеше да тръгне след нея, но никога нямаше да се сети да търси там.
На Фърн й се искаше да се накаже заради надеждата, която се надигна у нея при мисълта, че Медисън щеше да я последва. Нямаше да го направи. Беше сигурна в това, но до ри и да го направеше, нямаше да има никаква полза. Може и да си е мислил, че наистина я обичаше — ставаха и по-големи глупости — но появяването на Саманта беше възвърнало здравия му разум. Беше се объркал повторно, когато я видя и роклята — може би беше от шока, когато откри, че тя наистина беше хубава. Но беше преодолял шока си навреме, за да разбере, че обичаше Саманта. Чудесно! Фърн не желаеше мъж, който не я обичаше. Още по-малко щеше да позволи на всички да разберат, че чезне по мъж, който беше влюбен в друга.
Фърн грабна едно одеяло и възглавница и ги хвърли до вратата. Търсеше чаршафа, когато чу тракането на конски копита.
Замръзна на мястото си. Проклятие! Медисън наистина беше тръгнал след нея.
ГЛАВА 23
Фърн не можеше да повярва как сърцето й започна да бие бързо, умората изчезна и чувстваше в себе си енергия за двама.
„Достатъчно е да видиш лицето му и си готова да му се хвърлиш на врата“, помисли си тя, недоволна от себе си. Какво искаш — да отидеш в Бостън и да му станеш любовница до сватбата му със Саманта? Тази мисъл сложи край на колебанията й. Можеше да приеме много неща, но не и да дели Медисън с друга жена.
