— Говорихме със Саманта за теб.
— И ти си толкова влюбен в мен, че целуваш друга. И го правиш с първата видяна жена, която по една случайност е красивата мис Брус.
— Казах й, че съм ти предложил брак, но съм притеснен как ще възприемеш живота в Бостън.
— Вероятно си мислиш, че ще нося панталон и елече от агнешка кожа на твоите забавни партита. Това би те смутило, нали? Мога да си представя какво ще кажат приятелите ти: „Не разбирам какво е харесал Медисън в тази жена. Нейното място е в някоя кръчма, а не в салон за гости.“
— Казах й, че ще ти бъде много скучно без приятели.
— Не очакваш такава дивачка като мен да има приятели, особено пък в Бостън. Може би ще ми доведеш някой бизон или прерийно куче да ми прави компания. Само да не е гърмяща змия, защото прекалено много ще ми напомня за теб.
— Тя каза, че ще й бъде приятно да те запознае с приятелите си, и се надява, че няма да скучаеш, докато аз съм зает.
Гневът на Фърн се уталожи.
— Защо трябва да го прави? Тя е влюбена в теб.
— Не ставай глупава. Саманта ми е като сестра. Още си спомням първият път, когато посетих Фреди. Тя беше шест-седем годишна.
— Няма значение на колко години е била тогава. Тя е влюбена в теб сега.
— Но аз по никакъв начин не съм допринесъл за това.
Гневът й отлетя като балон.
— Не е било задължително. На жените малко им трябва, за да се влюбят. Аз се влюбих в теб още когато си мислех, че си най-отвратителният надут мошеник на земята.
— Тогава все още ме обичаш.
Той се притисна толкова силно към нея, че тя се съмняваше дали ще може да си поеме дъх.
— Казах, че съм се влюбила, но това не значи, че все още съм.
— Толкова си упорита, че нищо не може да те накара да промениш мнението си.
По дяволите, не трябваше да му позволява да фамилиарничи с нея.
— Без съмнение, ти си най-напереният противен… Медисън затвори устата й с целувка.
— Мисля, че се влюбих в теб в деня, когато ти яхна коня си и препусна към полето. И оттогава не съм променял решението си.
Фърн почувства, че се предава.
— Тогава защо целуна Саманта? Защо й каза, че я обичаш?
— Аз наистина я обичам. Обичам цялото й семейство. Те имаха смелостта да приютят едно момче от Юга по време на войната. Платиха обучението ми, приеха ме като член на семейството. Винаги ще ги обичам, но това не означава, че искам да се оженя за нея. Тя ми е като сестра.
— Но тя не те обича като брат.
— Откъде знаеш? Тя ли ти каза?
— Не. Роуз е разбрала това още първата вечер.
Той я погледна смаян.
— Нищо не знам. Защо не ми е казала?
— Никога не би ти казала, особено след като знае, че обичаш друга.
Видя в очите му съжаление. Не би искал да наранява Саманта, но неволно го бе сторил. Фърн не можеше да се съмнява в искреността на думите му и това я накара да се засрами от себе си. Трябвало е да разбере много по-рано, че не лъже. Не го интересуваше какво мислят хората за него. Ако не подценяваше себе си и любовта му, би могла да го разбере. Никога не беше я лъгал, тя беше лъгала себе си през цялото време. Съмненията й изчезнаха като песъчинка в морето. Обичаше го безкрайно, завинаги и трябваше да му вярва, да повярва и на собствените си чувства.
— Съжалявам, ако съм наранил Саманта, не съм го искал, но аз те обичам и искам да се омъжиш за мен.
— Сигурен ли си? — попита тя по-меко.
— Никога в живота си не съм бил по-сигурен. Подлуди ме до такава степен, че дори отидох за съвет при Уилиям Хенри.
— Какво? — радостна нотка трепна в гласа й.
— Отидох да търся Роуз да я попитам как да спечеля благоразположението ти, но не я намерих.
Фърн изтрезня моментално от замайването.
— Все още не съм сигурна, но мисля, че ще се науча да те дарявам с любов. Има още нещо, не знам дали искам да имам деца.
— Заради това, което се е случило с майка ти ли?
Тя само кимна с глава.
Медисън я притисна още по-силно към себе си.
— Ще те заведа при най-добрите лекари в Ню Йорк, можем да отидем дори в Европа, ако искаш, но няма да предприемаме нищо, ако нямаш желание. Имам очарователен малък племенник и петима братя, така че няма опасност фамилията ми да остане без потомство.
— Сигурен ли си, че няма да ти е мъчно, ако нямаш собствени деца?
— Не знам, но мисля, че ти ще ми липсваш повече. — Той я целуна по носа. — Искам да се грижа за теб.
— Остава другият проблем.
Настъпи мълчание.
— Какво, според теб, трябва да направим, за да го разрешим?
— Не мислиш, че би могъл да се ожениш без… без…
— Искам да бъдеш моя жена. Фърн, без значение каква си.
Въпреки уверенията му, идеята за платоническа любов едва ли щеше да му допадне. Той щеше да опита, може би щеше да успее, но това нямаше да трае дълго и бракът им щеше да се разруши, което нямаше да понесе. Сега цялото й тяло трепереше от продължителния допир до неговото. Искаше да го прегърне и да го целуне, но се чувстваше раздвоена между две сили — разумът й казваше, че подобна близост ще й причини болка, тялото й очакваше, че Медисън ще й даде нещо ново и вълнуващо.
— Мисля, че трябва да разберем.
Той я погледна учудено:
— Кога?
Фърн с усилие произнесе:
— Сега.
— Сигурна ли си?
— Да. Няма да се омъжа за теб, без да съм уверена, че мога да ти дам това, което искаш и от което имаш нужда.
Той понечи да каже нещо, но тя сложи ръка на устните му.
— Предпочитам да се ожениш за Саманта и да имаш нормален брак, а не да се ожениш за мен с мисълта, че ще спиш в другия край на леглото.
— Няма да ти позволя…
— Изборът е мой: ако не мога да се любя с теб, няма да се омъжа за теб. Това е окончателното ми решение.
— Знаеш, че те обичам и не бих могъл да живея с мисълта, че съм ти причинил болка.
— Аз те моля! Страхувам се, но и те желая. Малко съм неспокойна, но чувствам и нещо друго: сякаш нещо красиво и вълнуващо се приближава и цялото ми тяло тръпне в очакване. Това е нещо, което несъзнателно съм желала толкова силно, че откакто се познаваме, се стремя с всички сили към него. Усещам го все по-осезаемо при всяко твое докосване, при всяка твоя целувка. Искам да те галя и ти да ме галиш…
Медисън нежно отмести падналия на челото й кичур коса. Нищо не беше останало след дългата езда от елегантната прическа, която Роуз й беше направила.
— Изпитвам непреодолимо желание да се любя с теб, но още повече искам да прекарам остатъка от
