Хвърли чаршафите, запъти се към вратата и я отвори със замах.
Медисън влезе в двора, галопирайки. Конят беше потен от бързата езда. Сърцето й се сви. Той беше все още с дрехите, които носеше на партито. Изглеждаше великолепно. Въпреки коварната му постъпка, й стана мъчно, че трябва да го изпрати обратно в града.
— Не си прави труда да слизаш — извика му тя. — Не искам да слушам нищо от това, което имаш да ми казваш.
Той скочи от коня и го остави, без да го завърже за стълба. Нямаше време. Изтича към нея и я прегърна.
— Добре ли си? Какво се е случило? Къде заминаваш? Защо не дойде при мен?
Челото му бе прорязано от бръчка на безпокойство.
— Не, добре съм — каза Фърн, като се стараеше да не издаде чувствата си. — Имам ужасно главоболие, сигурно утре ще имам и пришки на краката. Това не е всичко, но ще се оправя. Никога повече няма да допусна да се чувствам така.
— Болна ли си? Не трябваше да си тръгваш сама. Защо не каза на Роуз или на мисис Абът?
— Не съм свикнала други хора да се грижат за мен. — Освободи се от прегръдката му. — Трябваше още в началото да разбера, че това ще донесе само неприятности.
— Мислех, че харесваш Роуз.
Искаше й се да събере смелост да го удари. Защо я беше последвал? Един почтен мъж не би постъпил така. Едва ли очакваше от нея да се държи така, сякаш е единствената му грижа в света. Трябваше да се върне при Саманта и семейство Маккой. Това беше неговият свят — на богатите, красивите, изтънчените. Ако имаше поне капка милост, щеше да я остави сред животните й и да я забрави.
— Да не би някой да ти е казал нещо неприятно? Когато видях роклята ти цялата разкъсана, си помислих, че нещо ужасно се е случило.
Това беше прекалено. Не издържа повече и го удари в гърдите. Не толкова силно, колкото искаше, но все пак той примигна от болка.
— От колко време се преструваш така? — попита тя.
— Какво искаш да кажеш?
Тя грабна възглавницата и я хвърли към него.
— Преструваш се, че те интересувам. Преструваш се, че ме обичаш.
Хвърли и одеялото, не успя да го удари, но то се разгъна и се усука около ръцете му.
Той го пусна ядосано на земята.
— За какво, по дяволите, говориш?
— За лъжите, които ми каза през последната седмица и в които имах неблагоразумието да повярвам.
Фърн хвърли една обувка към него, но не улучи; вторият опит обаче беше успешен. Това донякъде успокои яда й. Огледа се за друг предмет, подходящ за целта, но не видя, за съжаление. Все още не беше купила нова покъщнина след последното торнадо, защото живееше при мисис Абът. Разочарована, тя се приближи към дрехите си, струпани на купчина.
— Какво ти става? Преди по-малко от час говорехме за брак, а сега ме замеряш.
— Не споменавай пред мен думата брак, хитра лисицо! — Фърн хвърли елечето си от ярешка кожа. — Какви развлечения ще си измислиш още, за да не скучаеш в Канзас?
Медисън се помъчи да я стигне, като се пазеше от дрехите, които летяха насреща му. Най-после успя да я хване за ръцете.
— Какво искаш да кажеш с това „лъжец“? Не съм говорил за брак с никоя друга жена преди теб.
Обхваната от гняв, Фърн пламна цялата. Отскубна се от ръцете му, взе една чаша и с всичка сила я запрати в стената.
— Говоря за Саманта Брус, мошенико! — извика тя, като обезумяла търсеше нещо друго, което да счупи в него. Видя шпорите си. С първата не улучи, но втората го удари. — Не мога да повярвам, че ме мислиш за толкова глупава или наивна, че да не разбирам за кого всъщност искаш да се ожениш?
— Ти луда ли си? Не искам да се оженя за Саманта, а за теб.
— Но на нея какво й каза? — Една чиния полетя към него, но не го улучи.
— За какво говориш? Прекарах цялата вечер да те гледам как танцуваш всеки танц с различен мъж.
— Говоря за това, когато се целувахте със Саманта в задния салон, ти, крастава въшка. — Още една чаша полетя.
— Не съм целувал никого.
— Не ме лъжи, Медисън Рандолф. Видях те със собствените си очи. Ти я целуна. Каза й, че я обичаш, а тя отвърна, че ще направи всичко за теб.
— О, това ли! — възкликна той с такова облекчение, сякаш случилото се беше нещо съвсем естествено. — Това не означава нищо.
— Може да е нищо за теб, безскрупулен развратник, но за мен означава много. — Взе един стол и го вдигна с намерението да го удари с него. Това беше грешка от нейна страна. Медисън предугади действията й. Хвана стола, преди да успее да го хвърли, и го дръпна от ръцете й. Тя посегна към друг, но той я изпревари, хвана я и я притисна в ъгъла.
— Преди да изпочупиш всичко в къщата, ще ми кажеш за какво става въпрос.
Притисна се силно към нея, като държеше ръцете й отстрани до тялото. Тя нямаше време да сложи корсета си, преди да излезе от къщата на мисис Абът и сега имаше чувството, че е гола. Това я плашеше и възбуждаше едновременно. Гърдите й се търкаха в колосаната му риза: приятна тръпка неочаквано премина по тялото й. Почти беше забравила за кавгата. Почти, но не напълно.
— Какво има за обясняване? Сигурно знаеш какво значи да целунеш жена.
— Зависи от повода.
Фърн се мъчеше да се освободи, но прегръдката му беше желязна. Опита се да го удари, но ръцете й бяха стиснати като в менгеме. Вече не се притесняваше от присъствието му. Единственото й желание беше да го нарани, както той беше наранил нея.
— Не знам какво мисли мис Брус по въпроса и не ме интересува какво правят в Бостън, но тук, в Канзас, не приемаме за нормално мъж, който се кълне в любов на една жена, само няколко минути след това да се целува с предишната си приятелка. Без съмнение, това ни настройва един срещу друг, но такива са фактите.
— Изглежда това те притеснява? Наистина ли мислиш, че обичам Саманта.
— Видях те да я целуваш. Чух те да й казваш, че я обичаш. Защо да не повярвам?
— Защото ти казах, че обичам теб. Предложих ти да се омъжиш за мен.
— И аз ти повярвах с цялата си глупост.
— Ние със Саманта сме приятели. Познаваме се от деца.
— Но това не означава, че трябва да я целуваш. Пайк и Рийд също са ми приятели, но аз не се държа така с тях. Ще ме сметнат за луда.
— Искаш ли да знаеш какво правихме в тази стая?
— Вече знам.
— Само си мислиш, че знаеш.
— Може би не си я целунал.
— Напротив.
— Сигурно не си й казал, че я обичаш.
— Не си спомням! Тогава не вярвам да си спомниш, че ми каза, че ме обичаш.
— Мисля, че си спомням всяка дума, която съм ти казала.
Опита се да я омилостиви, да я накара да разбере, че означава много за него. Тя искаше да му повярва, но не можеше. Не можеше да се освободи от прегръдката му, но не смееше да го погледне в очите, в които се четеше искреност. Не знаеше как би могъл да лъже толкова убедително. Сигурно адвокатската практика го е превърнала в изкусен лъжец.
