чиято цел може само да се догажда, това би трябвало да я плаши до полуда.
Опита се да си спомни къде е била, какво се е случило и как е попаднала тук, кой я е довел и кога, но паметта й беше празна.
Последното нещо, което си спомняше, беше, че се връща вкъщи. Не можеше да си спомни къде е била, но знаеше, че се е прибирала вкъщи. Виждаше къщата и познатата й околност — беше студено, канеше се да вали сняг, — но не можеше да си спомни нищо друго, освен някакво избухване и болка. Трябва да се е случило нещо ужасно, иначе тя нямаше да е тук.
Къде беше баща й? Той ли я беше довел тук? Защо го нямаше сега?
Опита се да седне в леглото, но не можа да се помръдне. Първо си помисли, че е вързана, и усети, че я обхваща паника. Отне й няколко мига да осъзнае, че беше плътно увита в одеяло. То я топлеше, защото въздухът в хижата бе студен, но това, което я притесни, беше, че не можеше да се движи. Беше напълно безпомощна, освен ако някой не я отвиеше.
Тя завъртя глава и огледа наоколо, но не видя никого. Над нея имаше още една койка, но не можеше да каже дали там лежи човек. Не чуваше дишане, нито усещаше някой да се върти. Тя беше сама в непозната хижа. Сигурно някой щеше да дойде скоро.
Опита се да вдигне глава, но ослепителна болка я принуди да се отпусне отново на възглавницата. Избухването, което си спомняше, трябва да имаше нещо общо с болката в главата й, но тя не си спомняше да е падала.
Усилието от напрягането на паметта я беше замаяло. Почувства, че тъмнината отново заплашва да я погълне. Опита се да се пребори с това. Няма отново да изгуби съзнание. Ще лежи неподвижно и търпеливо ще чака завръщането на баща си. Трябва да е баща й. Вероятността, че може да не е той, я плашеше.
Не чака дълго да чуе как вратата се отваря. Тя тревожно изпъшка, когато видя мъжа, който влезе. Той изглеждаше по-едър от всички други мъже. Трябваше да се наведе, за да мине. С дългото до коленете палто, с качулка, поръбена с кожа, и побеляло от сняг лице, той изглеждаше като гигант. Гъста кафява брада покриваше лицето му. Кафявите му очи втренчено я пронизваха под гъстите мигли, покрити със сняг. Краката му бяха обути в най-големите ботуши, които Дейзи някога бе виждала.
Обхвана я паника. Почувства как сърцето й лудо бие, сякаш ще изхвръкне.
— Кой сте вие? — настойчиво попита тя, но гласът й трепереше. — Какво правя аз тук? Къде е баща ми?
Мъжът се приближи до леглото. Дейзи се опита да се отдръпне, но одеялата я държаха като вързана. Страхът й бе толкова голям, че го усещаше почти болезнено. Какво искаше той? Защо не й отговори? Какво щеше да й направи? Защо не можеше да се движи?
Мъжът свали ръкавиците си. Една ръка, голяма почти колкото краката му, се протегна към нея. Дейзи имаше чувството, че сърцето й е спряло да бие.
— Какво правите? — попита тя, а гласът й се бе превърнал в шепот.
Мъжът сложи студена ръка върху челото й.
— Студена сте — каза той. — Боли ли ви все още главата?
Тя се надяваше, че очите й не издават страха, който изпитваше.
— Да, ужасно. Какво се случи?
— Простреляха ви.
Простреляна! Това трябва да е била експлозията, която си спомняше, но не можеше да си представи защо някой ще иска да я убие. Къде беше баща й и защо именно той не й обясни какво става.
— Все още не сте отговорили на въпросите ми — припомни му Дейзи. — Кой сте и защо ме доведохте тук?
— Лежете неподвижно. Трябва ви много спокойствие. Едва не умряхте. Можете да говорите едва когато поукрепнете.
— И сега съм достатъчно укрепнала — настоя Дейзи, но той не гледаше повече към нея.
— Добре ли се чувстваш? — попита я той.
Но не говореше на нея, а на някой на горната койка. Трябва да е баща й. Почувства облекчение — и той беше в безопасност.
— Дяволски боли. Ако някой трябваше да бъде ранен заради тази жена, трябваше да си ти. Ти настояваше да я доведем тук.
Не беше гласът на баща й. Страхът, подобно менгеме, я притисна с нова сила.
— На кого говорите? — попита Дейзи.
— На брат си.
Значи тя беше тук с двама непознати, единият от които — ранен. Болката в главата бе толкова силна, че очите й престанаха да виждат ясно. Не можеше да мисли, нищо не разбираше. Искаше баща й да дойде.
— Какво иска да каже с това, че е бил ранен заради някаква жена? — попита тя. — Мен ли има предвид?
Един млад мъж провеси глава от ръба на леглото.
— Че за кой друг мога да говоря? Не виждате други жени наоколо, нали?
Дейзи се ококори невярващо. Дори и като го гледаше отдолу нагоре, тя можеше да каже, че пред нея е лицето на най-красивия мъж, който някога бе виждала, един истински Адонис. Той просто не можеше да бъде брат на мъжа с големите крака. Те изобщо не си приличаха.
— Кой стреля по вас? — попита Дейзи.
— Не зная. Не се представи, но пушката му сочеше към вас, когато се събудих.
— Събудихте? — повтори Дейзи напълно изумена. — Къде стана това? Кога? — Тя отново се почувства замаяна; — Не разбирам. Нищичко не разбирам.
— Помогни ми да сляза — каза Адонис на Големите крака. — Не мога да говоря така отгоре надолу.
— Брат ми и аз ви намерихме с рана от куршум в главата — каза Големите крака, докато помагаше на брат си да седне на стола до масата. — Не знаехме къде да ви заведем и затова ви взехме с нас.
Адонис погледна особено брат си, докато придръпваше одеялата плътно около себе си:
— Ти луд ли си? Намерихме я…
— Бродеща из хълмовете — довърши брат му, като рязко го прекъсна. — Не можехте да отговорите на въпросите ни, а по-късно припаднахте.
Дейзи разбра, че има нещо, което едрият мъж не искаше брат му да й каже. Размениха си особени погледи. Откъм корема й се надигна вълна от страх. Какво криеха от нея?
Големите крака се премести извън погледа й. Така можеше да чува само гласа му. Той не звучеше заплашително. Бе много дълбок, много успокоителен. Мъжът говореше бавно и добре премерено, без оживлението и енергичността на брат си, ако наистина Адонис му беше брат. Тя все още не можеше да повярва, че двама толкова различни мъже може да са братя.
— Къде е баща ми? — попита Дейзи.
— Не знаем — отговори Големите крака. — Надявахме се вие да ни кажете.
В главата на Дейзи избухна болка и тя си спомни. Връщаше се към къщи, когато чу изстрел. Предположи, че са ловци. Бяха плъзнали по всички хълмове тази зима, та дори по земите на баща й. Изненада се, като видя три коня до къщата. Все пак нищо в нея не трепна тревожно, когато зави зад ъгъла и се оказа лице в лице с някакъв непознат мъж, който излизаше от тяхната къща. Точно тогава в главата й избухна болката.
Стреляли са по нея.
Тя просто не можеше да го възприеме. Изглеждаше неразбираемо. Дали мъжете не са били крадци, които тя е изненадала? Какво бе станало с баща й? Дали когато мъжете са дошли, той не е бил навън? И ако не, какво са направили с него?
— Защо не ме заведохте вкъщи? — попита тя. — Не може да съм отишла много далеч.
— Намерихме ви сред хълмовете — повтори мъжът с брадата. — Не знаехме коя сте.
— Аз съм Дейзи Сингълтън. Баща ми е собственик на ранчото между Берналило и Албакерк. Всеки би могъл да ви каже това.
— Не видяхме никого, когото да попитаме.
— Можехте да попитате в града. Защо ме доведохте тук? — Дейзи чу как гласът й изтънява в истерия.
