желание да я спасява и също така без желание се грижеше сега за нея. Тя никога не бе виждала жена с опърлена коса, но картината, която въображението й рисуваше, бе доста отчайваща. Вероятно изглеждаше по-зле и от полуудавено теле.
Дейзи се успокои с мисълта, че също не го намира за привлекателен. Имаше хубави очи и високо чело, но брадата му го загрозяваше.
— Имате ли огледало?
— Не ти трябва.
— Искам да видя как изглеждам.
Той не отговори, просто й подаде още яхния. Дейзи опита отново:
— Трябва да сменя превръзката си, много ми стяга.
— Аз ще я сменя.
— И аз мога. Сега съм по-добре.
— Не.
Мъжът стана. Тя беше така смаяна от резкия му отказ, че почти не забеляза, че отнася вкусната гозба.
— Още съм гладна — каза тя.
— Това ти е достатъчно.
Дейзи не можеше да повярва на ушите си. Досега никой не й беше отказвал храна и не беше й казвал, че е яла достатъчно.
— Даде ми само една малка купичка. Умирам от глад.
— Не си яла повече от двадесет и четири часа. Не бива изведнъж да прекалиш.
— Мисля, че най-добре мога да преценя кога съм прекалила.
Той не се обърна. Дори нямаше да спори с нея. Явно мнението й нямаше никакво значене. Беше по-лош и от баща й. Той поне не се беше опитвал да я умори от глад. Искаше да му изкрещи, да му каже поне малко от това, което мисли.
Но когато отвори уста, изведнъж я порази мисълта, че като й налага да прави това, което той иска. Тайлър всъщност се грижеше за нея. Не очакваше от нея да върши каквато и да било работа. Нямаше да я остави дори да опита. Досега не беше срещала мъж, който не очакваше жената да прави всичко вместо него. Той се грижеше дори за Зак.
Това беше ново за Дейзи. Искаше да помисли върху него, но след топлата храна й се спеше. Мисълта да подремне й се виждаше примамлива. Много скоро загуби желание да прави каквото и да е друго, освен да остави Тайлър да върши това, което тъй или иначе щеше да направи.
— Колко е часът?
— Около пет следобед — отговори Тайлър. В съд с топла вода той сипа малко от прозрачната течност от едно малко шишенце. Взе някакви дълги платнени ленти.
— Лежи, без да мърдаш — каза той, докато сядаше до нея отново. — Може да те заболи малко.
— Какво сложи във водата? — попита Дейзи.
— Нещо за дезинфекция.
Тайлър придържаше главата й над възглавницата, докато размотаваше превръзката. Зак буквално завря лице в нейното, за да види раната й:
— Струва ми се, че не изглежда чак толкова зле — отбеляза той. — Вчера беше много по-зле.
Наистина я болеше. Онова, което той използваше за дезинфекция, щипеше болезнено, но мъжът се опитваше да бъде внимателен. Тя се чудеше дали някога се е застоявал при някоя жена за повече от пет минути. Определено се държеше като човек, който не е запознат с техните маниери.
Тя се чудеше дали има желание да ги изучи.
— Ще остане ли белег?
— Да.
— Голям ли?
— Можеш да го прикриваш с косата си.
— След две или три години, когато отново израсте!
Можеше да си представи себе си с половината коса, опърлена до кожа, а другата половина от главата й — покрита с голям червен белег. Почти избухна в сълзи. Сигурно ще плаши малките деца. Никой мъж няма да иска да говори с нея, камо ли да се ожени за нея.
— Искам да си отида вкъщи — каза тя със сърце, натежало от мъка заради всички беди, които се изсипаха отгоре й. Нещата някак си щяха да се оправят, само ако можеше да се прибере у дома, далеч от Адонис и неговото съвършенство, от Големите крака с неговата пълна увереност, че знае кое е най-добре за нея. Не беше достатъчно силна, за да излезе насреща им. Поне не сега.
— Никъде не можеш да отидеш — съобщи й Тайлър.
— Толкова си слаба, че ще паднеш от седлото.
— Тайлър трябваше да те държи здраво в ръцете си през целия път нагоре в планината, иначе сега щеше да лежиш в някоя клисура — каза й Зак.
— В ръцете си?
— Как иначе можеше да те държи на седлото? Да те върже за него ли?
Дейзи почувства как бузите й пламват. Не знаеше защо, но новината, че е яздила в прегръдките на Тайлър, а телата им дълго са се докосвали, я караше да се чувства още по-смутена, отколкото беше след забележката на Зак, че е спал с нея. Това я беше шокирало, но не го повярва. Сега обаче тя беше объркана, защото това наистина беше най-очевидното обяснение за начина, по който са я довели дотук. Тя затвори очи. Не можеше да погледне Тайлър в лицето.
— Някой трябва да ти зашие устата, че да млъкнеш — рече Тайлър на Зак.
— Не разбирам…
— Я ми подай онази кутийка с мехлема.
Дейзи продължаваше да стиска очи. Тя слушаше неравномерните крачки на Зак, докато той ходеше из стаята.
Мехлемът беше успокоително хладен. Не миришеше много приятно, но за нея нямаше значение. Тя се надяваше само, че Тайлър ще приключи по-бързо. Искаше да се обърне към стената и никога повече да не го погледне в очите.
Не знаеше защо се е загрижила за това какво мисли той за нея. Беше мълчалив почти до грубост. Държеше се така, сякаш грижите за нея бяха едно задължение, от което съвестта не му позволяваше да избяга. Колкото по-скоро си замине, толкова по-добре и за двамата.
— Стой мирно. Искам отново да превържа главата ти.
Дейзи отвори очи и го стрелна с поглед:
— И какво ще направиш, ако не мирувам? Ще ме завържеш за леглото?
— Ако се наложи.
Дейзи разбра, че той наистина го мисли, затова остана неподвижно, докато той намотаваше новата превръзка около главата й. Продължи да я увива, докато тя почувства, че вече сигурно прилича на мумия.
— Може превръзката да е доста дебела, но исках да съм сигурен, че е достатъчно, да предпазва раната — каза той. — Не ме бива много в превръзките. Не съм бил раняван често.
— Даже никога не е раняван — забеляза Зак, а в гласа му пролича леко раздразнение. — Мен са ме ранявали, падал съм в планината и даже едва се спасих, след като една скала се свлече, докато идвахме насам. А той никога не е имал по-голяма рана от ожулени кокалчета на ръцете.
— Тогава защо има превръзка на ръката?
— Получи я…
— Получих я, когато убиецът тръгна след теб за втори път — отговори Тайлър.
Точно когато беше готова да му се ядоса, той я караше да се чувства виновна.
— Съжалявам. Ще лежа по-неподвижно и от мишле.
— Ако си мислиш, че мишките са кротки, трябва да видиш онази малка гадинка, която живее в купчината дърва — каза Зак. — Тя…
— Не мисля, че госпожица Сингълтън иска да слуша за мишките — каза Тайлър. — Вдигни си ризата да
