ще й направят нещо лошо, но все пак бяха непознати. Въпреки жестоката прищявка на съдбата, от която бе страдала през целия си живот — да бъде шест фута висока, — и двамата мъже бяха по-високи от нея.
— Колко време, мислите, ще мине, докато съм в състояние да пътувам? — попита тя. — Баща ми ще се поболее.
— Не зная — отговори Зак. Тонът му бе леко смекчен. — Беше в безсъзнание около двадесет и четири часа. Не можеш да очакваш, че ще тръгнеш да се разхождаш из планината пет минути след като се свестиш.
— Но баща ми…
— Просто ще оставим баща ти да се притеснява — каза й Тайлър. — Не си достатъчно укрепнала да пътуваш.
Той се обърна с гръб. Явно бе казал всичко, което възнамеряваше. Това вбеси Дейзи. И той беше като баща й: раздаваше заповеди, като очакваше тя да им се подчинява, без да пита. Е, тя можеше да понася баща си, но не и него. Усети още един пристъп на замайване, който отне и малкото останала й сила. Щеше да му го каже по-късно, когато се почувства в състояние да го направи.
Съжаляваше, че точно той я бе намерил. Но още повече съжаляваше, защото е трябвало да я носи из планината и да я сложи в леглото си. Вината обаче не беше нейна. Имаше десетки хора в Албакерк, при които можеше да я остави. Всеки би могъл да му каже, че най-добрата й приятелка е Адора Кокрейн, дъщерята на най-богатия човек в Албакерк. Те биха били радостни да се погрижат за нея. Щяха да уведомят баща й веднага, така че той нямаше да се притеснява.
— Къде ви простреляха? — попита тя Зак.
— В хълбока.
— Зле ли?
— И това е достатъчно.
Тя му подаде чашата си.
— Мислиш ли, че можеш да дадеш още малко кафе?
— Предполагам, че мога. — Зак направи физиономия, докато се изправяше. Куцайки силно, прекоси стаята и се върна с кафето й. Дейзи си помисли, че той може и да не се преструва, но все пак тя не му вярваше. Беше невъзможно да прецени доколко куца от болка и доколко — за пред нея. Тя реши, че Зак обича да бъде ценен.
— Нека видя раната ти — каза Дейзи, когато Зак й подаде кафето. — Мога добре да се грижа за рани.
Зак се отдръпна:
— Никоя жена няма да ме пипне!
— Просто искам да помогна. Още повече, нали каза, че заради мен са те ранили.
— Време е за хранене — обяви Тайлър. — Зак, ела да вземеш твоето. А ти — каза той, като просто посочи Дейзи, — не мърдай. Аз ще те нахраня.
Дейзи отметна одеялата:
— Сега се чувствам много по-добре. Аз…
— Не мърдай!
Тази команда я закова на леглото, сякаш бе използвал чук и гвоздей. Дейзи буквално замръзна на мястото си. Не можеше да направи друго, освен да се дръпне назад, когато той придърпа един стол и седна до леглото.
— Няма нужда да крещиш — каза тя.
— Не крещях.
— О, напротив. — Може и да не беше изкрещял, но ефектът бе същият.
— Не трябва да се завираш в ъгъла. Нямам навика да насилвам момичета.
— Аз не съм момиче — отговори Дейзи, връщайки малко от куража си. — Аз съм жена. Преди няколко месеца навърших двадесет.
— Сигурно луничките са те заблудили — с готовност забеляза Зак. — Заради тях прилича на момче, въпреки че е дълга като жираф.
Дейзи реши, че е добре, дето Зак е толкова хубав. Иначе някой със сигурност щеше да го е удушил още преди години. Мразеше луничките си. Майка й беше опитала всички средства, за да я отърве от тях, но успя само в едно — да направи Дейзи още по-чувствителна на тази тема.
— Колко ще трябва да остана на легло? — попита тя.
— Вероятно утре ще можеш да станеш — отговори Тайлър.
Дейзи преглътна съдържанието на лъжицата, която Тайлър държеше пред устата й. Чувстваше се глупаво, задето я хранят, но беше гладна, а храната беше вкусна.
— Не мога ли поне да се храня сама?
— Не.
— Обещавам да не капя и да не се лигавя. — Е, добре, не беше много забавно, но той не трябваше да гледа на нея като на ученичка, която не се е държала добре. Никога ли не се усмихваше този човек? Той изглеждаше така, сякаш е взел лек против запек, който не е подействал.
Наведе се по-близо към нея, и тя трябваше да се насили да не се отдръпне. Почувства се неудобно при такава близост. Не му вярваше напълно и се възмущаваше от това, че той постоянно й казва какво да прави. Освен това, мразеше брадата му. С нея приличаше на някакво животно.
Очакваше и че ще мирише неприятно, защото всеки мъж, живеещ в планината, който тя беше срещала досега, миришеше по-лошо и от купчина смет, но не и Тайлър. Всичко, което можа да подуши, беше вкусният аромат, идващ от купата в ръцете му. Освен това и ноктите на ръцете му бяха безупречно чисти. Той всъщност имаше доста добър вид. Дрехите му не бяха нови, но бяха чисти.
Защо един мъж, който живееше сам, ще си прави труда да се поддържа спретнат и чист?
Мъж, който можеше да сготви нещо, което ухание така приятно като това задушено, бе достатъчно необикновен, така че би могъл да прави всичко. Тя отвори уста да лапне следващата лъжица. Беше твърде горещо, за да усети напълно вкуса му, но все пак беше най-хубавата храна, която някога бе опитвала.
— Какво е това? — попита тя веднага след като преглътна.
— Еленско месо. Тъкмо се канех да убия още един елен, когато те намерихме.
Приличаше на нещо още по-вкусно.
— Почакай да опиташ другите неща — каза Зак, в чиято паница бе останало съвсем малко. — Когато готви, изглежда отвратително — слага в тенджерата каквото му падне, но става страхотно на вкус.
Дейзи изяде още една лъжица. Не знаеше какви подправки има, но беше хубаво.
— Трябва да ми кажеш как го приготвяш — каза тя.
— Тайлър на никого не дава рецептите си — каза Зак. Даже често не допуска никой да се върти наоколо му, докато той готви.
— Аз също мразя да се въртят из кухнята ми — каза Дейзи. — Така не мога да се съсредоточа.
— Не е заради съсредоточаването — осведоми я Зак. — Той просто не обича хората. Опитва се да се отърве от мен, откакто пристигнах.
— Повече яж, по-малко говори — рече Тайлър.
Зак така и направи, но Дейзи реши, че това е, защото е гладен, а не защото се е уплашил от Тайлър.
Тя се хранеше мълчаливо. Прекара повечето от времето в опити да си обясни що за хора са тези двама братя, ако изобщо бяха братя. Доколкото можеше да види, единственото общо между тях бе ръстът им. Зак беше по-представителен, но Тайлър беше този, който разпалваше любопитството й. Чудеше се дали наистина мрази хората. Много от мъжете в планината ги мразеха.
Забеляза, че той не я поглежда. Тъкмо се чудеше каква може да е причината, когато си спомни Зак да казва, че половината от косата й я няма, а другата половина е сплъстена от кръв. Вдигна ръка към главата си. Пръстите й напипаха превръзката. Почувства се покрусена. Той вероятно не я поглеждаше, защото гледката не му понася. Самата мисъл за това, как може да изглежда отстрани, почти уби апетита й, но Тайлър продължаваше да й подава лъжици от гъстата яхния.
Беше отчаяна. Никога не е била красавица. Луничките и ръстът й бяха убили всяка подобна надежда, но знаеше, че е привлекателна. Мразеше мисълта, че може да му изглежда грозна. Той явно не е имал особено
