да чувства, че може да разчита на тях. Ето защо тя нямаше причина да им се доверява, но беше сама и беззащитна. Сигурно е ужасена.
Тайлър реши, че ще трябва да измисли начин да облекчи тревогата й. Сигурно е ужасно да живееш в страх. Той никога не бе изпадал в подобно положение, но можеше да си представи.
Чудеше се дали тя ще бъде в безопасност при Кокрейнови. Не че той нямаше слабост към жените, а нямаше причина да мисли, че и Зак е светец, но никой от тях не би си и помислил да се възползва от една беззащитна жена. Беше чувал за семейство Кокрейн, но не ги познаваше.
Докато приготвяше вечерята, не можеше да престане да си мисли какво ще се случи с Дейзи, когато я заведе в града. Тя нямаше да иска да прекалява дълго с гостоприемството на приятелите си, а вече бе казала, че няма да се върне при роднините си на Изток. Нито пък можеше да се справи с ранчото сама.
Единственото разрешение беше да се омъжи.
Но с този си външен вид едва ли би могла да си намери свестен съпруг. Той нямаше предвид луничките. Не те го притесняваха. Всъщност, даже му се виждаха интересни. Бяха като снежинки: всичките бяха различни. Придаваха й приветлив вид, сякаш заявяваха, че тя е жена с чувство за хумор.
Не те, а белегът, опърлената коса и ръстът й го притесняваха. Единствените мъже, които биха се омъжили за нея сега, бяха тези, които в действителност превръщаха жените в робини. Беше виждал такива жени по време на своите странствания на югозапад — жени, които бяха състарени, преуморени и отпуснати; жени, които се бяха отказали от живота.
Дейзи заслужаваше по-добра съдба от тази. Не че беше негова работа да се притеснява за кого ще се омъжи, но не можеше да престане да мисли за това. Тя беше смела жена. Бе понесла един тежък удар без истерии. Помисли си, че сигурно е осъзнала какво я чака през идните месеци. Обаче всичко, което бе направила, беше да си поплаче тихо, за да не притеснява Зак.
Дейзи се събуди от приглушен разговор и леко потропване и подрънкване. Тайлър приготвяше вечеря. Тя тъкмо щеше да се обръща, когато нещо, изречено от Зак, изпъкна със стряскаща яснота на фона на стихналите звуци:
— Харесваш ли я?
— Защо питаш? — поиска да разбере Тайлър.
— Какво ли не правиш, за да й угодиш.
— Просто се опитвам да направя всичко, което мога, понеже е ранена. Какво друго очакваш да направя? След като замине за Албакерк, се съмнявам, че някога ще я видя.
Дейзи чу лекото потропване на лъжицата в тенджерата.
— Вечерята е готова. Будна ли е?
— Не. Искаш ли да я събудя?
— Не, нека поспи.
„Не иска да се тормози с мен — помисли си Дейзи. — Ще е доволен, когато си замина.“ Значи всичко е наред. Тя също ще се радва, че си тръгва. Но някак си това не я накара да се чувства по-добре, определено не достатъчно добре, за да отиде да се храни. Реши, че е заради изтощението, и отново се унесе в сън.
Дейзи беше полубудна. Една успокоителна топлина бе заляла цялото й същество. Тя се сгуши, а тялото й се наслаждаваше на топлината. Обърна се. Но тъкмо се унасяше в бездната на съня, когато осъзна, че топлината идва от някаква преграда до нея. Все още полусънена, Дейзи усети, че преградата не беше нито плоска, нито права. Тя следваше извивките на нейното тяло.
Замръзна. Зак беше в нейното легло.
Но тъкмо тази мисъл проблесна в ума й, и тя долови леко похъркване от леглото над нея.
Тайлър! Той трябваше да бъде.
Какво можеше да направи? Не можеше да лежи така сгушена до гърба му. Нито можеше да се разпищи. Постепенно паниката й се уталожи. Той просто спеше до нея, за да я топли. Това трябваше да е.
Дейзи се отдръпна от Тайлър, докато тялото й опря плътно в дървената стена на хижата. Тя продължаваше да си повтаря, че той няма да й навреди с нищо. Но без значение колко се самоубеждаваше в това, не можеше да заспи. А това беше всичко, което можеше да направи, за да остане в леглото.
Дейзи почувства, че постепенно й става студено. Това не я притесни толкова, колкото фактът, че част от нея искаше да остане прилепнала до Тайлър. Неговото присъствие я караше да се чувства обичана и защитена, както когато беше малко момиченце и баща й я държеше в скута си. Тогава се чувстваше истинска красавица.
Но това не беше всичко. Тялото й реагираше на близостта на Тайлър по начин, който я смущаваше. Тя усети някаква топлина, дори горещина, от която мускулите й се стягаха, кожата й ставаше изключително чувствителна, а стомахът й се свиваше нервно. Устните й бяха сухи. Тя ги навлажни с връхчето на езика си. Дори гърдите си усещаше странно, сякаш я сърбяха. Беше й едновременно и студено, и горещо.
Изобщо, чувстваше се не на себе си.
Това не трябваше да се случва. Не го искаше. Минаха няколко минути, преди настръхналата й кожа да се успокои. Реши, че повече няма да си позволи да се почувства така.
Събуди се прегладняла. Седна в леглото и главата й бе пронизана от остра болка. Отново се отпусна ма възглавницата, като се чудеше какво ли се е случило. Вдигна ръка и напипа дебелата превръзка.
Спомените нахлуха в паметта й.
За миг мисълта за смъртта на баща й почти я съкруши. Изглеждаше й недействително. Но тя си спомни изстрела и отново видя баща си проснат на пода.
Още веднъж сълзи изпълниха очите й и потекоха по бузите. Още веднъж се почувства изоставена, самотна, съкрушена. Но не можеше да си позволи да тъгува. Сега беше сама. Нямаше никой друг, който да се грижи за нея.
Не, не беше сама. Тайлър беше в леглото.
Обърна глава, но Тайлър го нямаше. Със сигурност не беше го сънувала. Нищо от целия този кошмар не беше сънувала. Но без съмнение Тайлър не беше в леглото.
Като се стараеше да не се движи твърде бързо, Дейзи седна в леглото. Огънят беше угаснал и в стаята беше адски студено. Тя придърпа одеялата плътно около себе си. Главата я болеше, а стаята се въртеше пред очите й, но тя видя, че Тайлър е заспал на пода между печката и вратата. Краката му от коленете надолу стърчаха от дюшека. Тя спеше на леглото му, а той — на пода.
Почувства вина. Тайлър бе мълчалив, упорит и обичаше да се разпорежда, но се беше грижил за нея. Бе я прегръщал, докато плаче. Въпреки това, което каза на Зак, тя не вярваше, че го е направил само защото беше болна. Нямаше опит с мъжете, но за момент беше почувствала, че наистина се грижат за нея. Помисли си, че долавя у него някакво нежелание да я пусне. Може и да не я харесваше, но не бе толкова лишен от състрадание, колкото се представяше.
Без предупредително размърдване Тайлър седна и се оказа, че Дейзи го гледа право в очите.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Дейзи почти веднага отвърна очи. Погледът му беше твърде прям и смущаващ. Освен това тя беше убедена, че той е прекарал поне част от нощта в леглото при нея. Този намек за близост я смути. Ефектът беше също толкова неочакван, колкото и предишната нощ. Тя разпозна същата вълна, която пълзеше нагоре по тялото й, заплашвайки да облее лицето й в червенина.
— Кога мога да си отида? — попита тя. Не искаше това да каже. Тези топли кафяви очи, които я гледаха от брадатото му лице, предизвикваха у нея противоречиви чувства. Искаше едновременно и да избяга, и да остане да разбере какво се крие в този човек.
Трябваше да направи нещо. Не можеше просто да лежи там, докато той я гледа. Тайлър се размърда първи. Той отхвърли завивките от себе си и се изправи. Дейзи с облекчение забеляза, че е спал облечен.
— Твърде слаба си да пътуваш.
— Не се чувствам слаба.
