Тайлър сгъна одеялата си с бързи, отмерени движения:
— Предполагам, че можеш да се разхождаш около хижата или да изминеш някакво разстояние из планината, но няма да издържиш на двудневно пътуване при отрицателни температури.
— Не мога вечно да остана тук.
— Засега ще останеш.
У нея се надигна яд. Защо винаги трябва да й казва какво да прави? Днес се чувстваше по-добре, а той още повече я дразнеше.
Тайлър сгъна дюшека и го струпа заедно с одеялата в ъгъла. Запали с клечка кибрит дървата, които бе наредил в печката, и сложи тенджера с вода на нея. Започна да реже бекон, като слагаше дебелите парчета в голям черен тиган.
— Трябва да приготвя закуската — каза тя.
— Стой си в леглото.
Тя остана, но се почувства виновна. Готвенето бе считано за основно задължение на жената.
— Нямаш нищо против да готвиш?
— Направо е луд по това.
Звукът от сънливия глас на Зак от горното легло намали вътрешното напрежение на Дейзи. Докато имаше още един буден човек в хижата, тя не чувстваше страх от съжителството с тях. Може и да не познаваше другия мъж достатъчно добре, за да му вярва, но на двамата заедно вярваше повече, отколкото на единия. Освен това тя не реагираше така изненадващо на близостта на Зак. Огънят бе затоплил въздуха в стаята, но тя се сгуши по-навътре в одеялата.
— През цялото време се учи да готви — продължи Зак, сякаш беше отегчен от тази тема. — Кой златотърсач има кухненски принадлежности в колибата си, достатъчни да се оборудва един ресторант в хотел?
Значи беше златотърсач, помисли си Дейзи със смесени чувства на изненада и разочарование. Изглеждаше като тях — брада, стари дрехи, мълчалив. Тя не разбираше защо един мъж, който обичаше да готви, ще се крие из планините.
— Мама би харесала кухнята ти — обади се Дейзи. — Тя беше добра готвачка. Но винаги се оплакваше, че не може да докара добрия вкус на никое от ястията, приготвени от готвача, който са имали, когато е била дете.
— Ако семейството на майка ти е имало готвач, какво е търсела тя в това забравено от Бога място? — попита Зак.
— Винаги съм се възхищавал от практиката на турците да режат езиците на слугите си — отбеляза Тайлър, като погледна Зак заплашително.
— Аз просто изричам това, за което и ти се чудиш — каза Зак най-невъзмутимо.
— Майка ми е била отгледана при много по-различни обстоятелства — обясни Дейзи. — Баща ми също, но просто не го биваше да се оправя с пари. — Дейзи мразеше да говори за недостатъците на баща си, но да го защитава беше безсмислено.
— Няма нужда да обясняваш каквото и да било на Зак — каза Тайлър, без да се отвръща от печката. — Той винаги си е бил с груб език, без чувство за благоприличие и с любопитство да узнае всичко, което не е негова работа.
— Ако ще стоим заключени тук, ще се наложи да разговаряме за нещо — каза Зак. — Освен това може би така ще разберем защо някой е искал да я убие.
— Нямам нищо против да отговарям на въпросите ви. — Дейзи изрече явна лъжа. — Вие бяхте така добри да се погрижите за мен.
— Това не значи, че трябва да си пъхаме носовете в твоите работи.
— Напротив, значи — противопостави се Зак, — я предположи, че оня проклет убиец е все още по следите й? И нашите вратове са в същото въже.
— Бих бил щастлив да сложа въжето на врата ти — рече Тайлър. — Вероятно това е единственият начин да ти затворя устата.
— Мислиш ли, че са по петите ми? — попита Дейзи.
— Защо не? — каза Зак. — Той вече се върна веднъж.
— Невъзможно е някой да ни е проследил — рече Тайлър. — От два дни вали.
Дейзи не беше толкова уверена. Убиецът може и да не знаеше къде е тя в момента, но можеше да чака да слезе от планината:
— Това ли е едната от пречките за моето връщане в Албакерк?
Тайлър кимна в знак на съгласие.
— Какво може да направи брат ви?
— Никой няма да те закачи, ако Хен е наоколо — рече Зак гордо. — Той може да простреля и змия в окото и е два пъти по-коварен от нея.
— Хен беше шериф — обясни Тайлър. — Той ще знае какво да направи. А сега е време за ядене.
Той хвърли някакви дрехи на леглото на Зак:
— Облечи се, преди да слезеш. Съмнявам се, че госпожица Сингълтън иска да си развали закуската с гледката на твоето кльощаво тяло.
— И ти самият не си прекрасна гледка.
— Хората и без друго не ме забелязват. Но съм те чувал да казваш, че си толкова страхотен, че като те видят, забравят да затворят устата си.
Дейзи се усмихна на задявките между двамата братя. Те очевидно наистина мислеха ужасните неща, които си казваха, но това не притесняваше никого от тях. Нейният баща вероятно би получил апоплектичен удар, ако тя или майка й някога му бяха говорили така. Той не очакваше критики, само сляпо подчинение. Не разбираше взаимоотношенията между братята, но те я привличаха. Сигурно трябва някаква по-особена връзка, някакво по-дълбоко чувство за принадлежност, за да се държат така свободно.
През целия си живот се бе чувствала ограничавана от властта на баща си и от усилията на майка й да я направи достатъчно красива, за да си намери съпруг. Бе изпълнена от желание да изрече нещата, които таеше в себе си, но никога нямаше куража да го стори. Слушаше Тайлър и Зак със завист. Сигурно беше прекрасно да се чувстваш толкова свободен.
Миризмата на бекона разпръсна мислите й и изпълни устата й със слюнка. Беше обезкуражаващо да разбереш, че гладът на тялото може да бъде по-силен от глада на душата. Можеше да я накара да забрани мислите за свободата.
Но не можеше да я накара да забрави, че Тайлър беше спал до нея, за да я топли, но се беше махнал преди разсъмване, за да не разбере тя и да не се страхува от него. Това изцяло промени отношението й към него. Наистина, Зак беше невероятно красив, дори небръснат и разрошен от съня. Но тя отново и отново се улавяше, че отправя поглед към Тайлър.
Не бяха думите му, защото той рядко говореше. Не бяха очите му или високото чело — очите му бяха най-обикновени, кафяви, и той внимаваше да не показват чувствата му; челото му беше хубаво, но всъщност се губеше в морето от гъста кафява коса. Косата на баща й беше с почти същия нюанс, но тялото му беше гладко. Спомняше си го седнал във ваната. Тялото му беше бяло и изнежено.
Тя се чудеше дали Тайлър има космати гърди. Чудеше се какви бяха на допир. Дали космите бяха дълги и меки, или подобни на гъсто и къдраво покритие.
Дейзи почувства, че лицето й гори. Погледът й неволно се отклони към Тайлър. Той я гледаше. Бузите й пламнаха още повече. Той не можеше да знае какво си мисли тя, но изчервяванията й сигурно му показваха, че мисли за него.
Втренченият поглед на Тайлър не се отмести:
— По-добре се обуй — каза той. Отиде до вратата и взе обувките й. Сравнени с неговите ботуши, те изглеждаха толкова малки. — Може да ти влезе някоя треска в крака, ако ходиш боса.
— И аз ще трябва да я вадя — рече Зак. — Тайлър не може да види нещо толкова малко без очилата си. Точно затова търси златоносни жили. Не може да види нещо толкова дребно като златни песъчинки.
Тласкана между две противоречиви чувства, Дейзи стрелна поглед към Тайлър:
— Ти търсиш злато!
