Очите на Зак се разшириха:
— Не мисля, че Тайлър ще ти позволи.
— Защо не? Той самият се къпе.
— Откъде знаеш?
— Всички златотърсачи, които някога съм виждала, миришеха по-лошо от обор. Брат ти — не.
— Потърси си сама — рече Зак, като посочи към полиците на стената между камината и вратата.
Дейзи намери няколко кълбета въже. Всички бяха твърде дебели за това, което й трябваше, но нямаше други:
— Ще ми забиеш ли няколко гвоздея в стената?
— За нищо на света. Не искам Тайлър да ми счупи главата.
— Мислиш, че няма да му хареса?
— Тайлър не обича който и да е да му рови из нещата. Мислех си, че по-скоро ще си ходи с мръсните дрехи, но няма да остави Роза да му ги докосне.
— Споменаваш толкова много хора — рече Дейзи, че едва разбирам за какво говориш.
— Роза е жената на Джордж. В действителност тя ме отгледа.
Дейзи си мислеше, че Роза не е направила много за възпитанието му, но намери за по-добре да го премълчи.
— Къде е брат ти? След като си мислиш, че няма да се съгласи, най-добре е да го попитам.
— Покажи си главата навън и го извикай. Сигурно не е много далеч.
— Вероятно е зает — рече Дейзи, — ще почакам.
— Ако чакаш Тайлър да спре да работи, ще има да чакаш, докато остарееш.
На Дейзи й се искаше да отговори на Зак, че е по-добре да работиш много, отколкото да си губиш времето в игра на карти, но нищо не каза. Реши, че не е свикнал да получава нареждания от жена, особено такава, която не познава добре.
Франк влезе в бърлогата. Вятърът свиреше в пролуките около недобре уплътнената врата. Имаше поне дузина малки купчинки сняг под стрехите, където вятърът беше навял подобните на прах снежинки.
— Времето е поомекнало — каза Франк. — Мисля, че сега можем да изкачим хълмовете.
— По дяволите, Франк — изпсува Ед. — Навън е студено като в меча бърлога. — Ед беше навлякъл всичките си дрехи и се беше прилепил до печката да се стопли.
— Не е по-студено, отколкото ще бъде в гроба ти, ако оная женска стигне до Албакерк.
— Може да са пукнали във виелицата — рече Тоби. Той лежеше на одъра си завит до носа. — Цялата проклета планина е покрита с поне шест фута сняг.
— Не поемам никакви рискове — рече Франк. — Не трябваше да е жива, след като я прострелях. Никой не трябваше да види къщата, преди да е изгоряла. Но онзи мъж се върна точно когато се канех да я застрелям. Тая женска извади дяволски късмет.
— Какво ще правиш, когато я намериш? — попита Ед.
— Майка му стара, ще я убия. Ти какво си мислиш?
— Ами мъжете?
— Остави ги на мен — каза Тоби, а очите му проблеснаха.
— Хубаво — рече Франк. Той се изнервяше, когато видеше очите на Тоби да блестят. Това обикновено означаваше, че ръцете го сърбят да убие някого.
— Не ми харесва цялата тая история с убийствата — неспокойно каза Ед.
— Нямаме избор — отговори Франк. — Ако свършим добре тази работа, хората като оня проклет Регис Кокрейн ще започнат да ни уважават. Ако ли не, просто ще сме евтина работна ръка.
Тайлър се върна при високото било. Спря се да огледа околността с мощния си бинокъл, но не можа да открие и следа от човешко присъствие. Бе прекарал сутринта в търсене на следи, че убийците са ги последвали в планината. Не беше открил, но все още не беше спокоен. Инстинктът му подсказваше, че някой, който се е опитал два пъти вече, нямаше да се откаже току-така.
Сега, когато бурята бе спряла и убийците можеха да пътуват, трябваше редовно да проверява. Те можеха бързо да се придвижват. Нямаше ранена жена, за която да се притесняват. Трябваше да заведе Дейзи в Албакерк колкото се може по-скоро. Ако ги хванеха в хижата, щяха да са лесна плячка.
Крачките му се забавиха, когато наближи хижата. Беше останал навън, защото се чувстваше неспокоен в присъствието на Дейзи. Ако това, че се изчервяваше и се криеше в ъгъла, значеше нещо, то тогава и тя се чувстваше така в негово присъствие.
Тайлър се спря и погледна назад към разстилащата се възхитителна гледка — поредица планински върхове, покрити с дървета, потънали в сняг. На фона на ослепително белия сняг зеленото на елите и боровете изглеждаше още по-тъмно и наситено. Беше леко мъгливо, сякаш всяка минута можеше пак да завали.
Вдигна поглед към билото. Високият проход беше единственият път надолу към Албакерк в продължение на мили и в двете посоки. Сигурно е затрупан от няколко фута сняг. Още много дни ще бъде непроходим. Пътуването щеше да бъде двойно по-дълго, ако заобиколяха планината. Ако снегът изведнъж се разтопи, всеки поток ще се разлее извън бреговете. Дали й харесваше или не, най-мъдрият избор за Дейзи беше да остане тук, докато опасността от снега, студа и наводненията отмине.
Тайлър усети напрежението в гърдите му да се увеличава. Всеки снежен ден го приближаваше до седемнадесети юни, неговия двадесет и шести рожден ден. Той бе обещал на Джордж, че ще се откаже, ако не е направил по-значителен удар дотогава. Само мисълта да се откаже увеличаваше напрежението. Трябваше да се върне при хълмовете. Беше близо, знаеше го. Но нямаше смисъл да обвинява Дейзи или Зак за това, че му пречат. Сега не можеше да иде да проучва, дори да бе сам.
Беше останал навън поради още една причина.
Искаше да избяга от странните погледи, които Дейзи му отправяше, откакто научи за златото. Бе видял учудването и отвращението в очите й. Не трябваше и да очаква друго. Почти всички реагираха така.
Откакто се помнеше, мнението на хората не го интересуваше. По този начин бе оцелял, понеже беше единственият грозен Рандолф — онзи, за когото баща му беше казал, че е твърде кльощав. Не го притесняваше, че братята му смятаха, че е лудост да търси злато, затова не можеше да разбере защо го интересува какво мисли Дейзи. Но го интересуваше.
Е, трябваше да спре да мисли за това. Беше загуба на време. След няколко дни тя щеше да си замине. Не искаше да има нещо общо с човек като него, а и той нямаше желание за постоянна връзка с която и да е жена. Трябваше да започне да я измества от съзнанието си още сега. Но това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Като проклинаше късмета си, той вдигна един товар дърва и тръгна към хижата.
Вятърът изблъска вратата от ръката му. Дейзи и Зак подскочиха като хора, които правят нещо забранено.
ПЕТА ГЛАВА
— Тя иска да забие един куп гвоздеи в стената — обяви Зак без встъпление. — Изведнъж е станала свенлива.
Тайлър затвори вратата и остави дървата на пода, преди да се обърне към Дейзи. Тя изглеждаше разстроена. Не беше изненадващо, след като почти всяка дума, изречена от Зак, изглеждаше пресметната така, че да я потисне.
— Просто ми трябват два гвоздея — каза тя.
— За какво?
— Да закачи купища чаршафи — обясни Зак.
— Гледай си картите и ме остави да говоря с Дейзи — рече Тайлър с изчерпващо се търпение.
Зак сви рамене.
— Какво е това за чаршафите? — попита Тайлър.
Дейзи се изчерви. Тайлър не знаеше досега колко мило може да бъде едно изчервяване, когато жената
