— Вероятно това заслужават — отговори Тайлър.
— Но няма да го направиш?
Тайлър поклати глава отрицателно.
— И аз така си мислех. Винаги съм казвал, че си твърде много джентълмен, за да е за твое добро.
— Просто скрий конете.
— Мога да направя нещо по-добро. Всеки ден ще ги местя на ново място, докато снегът се стопи. Така ще са твърде заети да тръгнат след теб.
— Сигурен ли си? Може да е опасно. Не са толкова безвредни, колкото си мислиш.
— Не се притеснявай. Освен това имам да им връщам на тия. Превърнали са къщата ми в кочина.
Тайлър псуваше, докато гледаше как Уили върви към обора, без да се прикрива. Мигове след това той се показа яхнал магарето си и водеше трите коня. Прекара ги точно пред колибата. Глупакът умишлено се опитваше да изкара убийците навън. Като проклинаше, Тайлър облегна пушката на рамо. Едва бе сложил пръста си върху спусъка, когато един мъж изтича през вратата, крещейки на другите вътре.
Тайлър даде един изстрел. Куршумът улучи ъгъла на колибата и разпръсна дъжд от трески. Човекът се хвърли на земята. Втори мъж току-що бе изскочил от колибата, но отново се скри вътре. Тайлър стреля два пъти. Единият куршум отряза ъгълчето на ботуша на мъжа.
С триумфален вик Уили и конете изчезнаха сред дърветата. Някой от колибата изби едно стъкло. Тайлър стреля в празното на прозореца. Вик отвътре му показа, че е улучил някого. Изпсува — възнамеряваше да започне война с всички средства. Смени скривалището си — може да са открили къде е скрит по огънчето от изстрела.
Той изпрати куршум към мъжа на земята. Онзи бързо се хвърли навън през вратата с главата напред, а от устата му излезе псувня, която Тайлър чу. Той отново смени прикритието си и зачака. Искаше да даде на Уили поне пет минути преднина. След това ще използва следите на конете, за да прикрие собствените си следи обратно към колибата.
Някой изкрещя. Друг глас се провикна:
— Копеле!
Тайлър се усмихна и отново смени позицията си. Всичко това почти му доставяше удоволствие. Изчака пет минути. На прозореца се появи шапка, а на вратата — ботуш. С бързи изстрели Тайлър ги прониза и двете. От вътре се чу друга псувня, но не се появиха повече мишени.
Убеден, че убийците ще си траят поне за малко, Тайлър се промъкна в гората и се упъти обратно към своята колиба.
Върна се тъкмо когато Дейзи, почти скрита в едно от неговите палта, излизаше навън.
— Уили успя ли да се прибере?
— Да. Не трябва да си навън. Много е студено.
— Искам да видя как е сърнето.
Тайлър не разбираше какво може да бъде толкова миловидно в една жена, потънала почти цялата в твърде голямо за нея палто, но почувства внезапен прилив на топлина при вида на Дейзи, която с мъка си проправяше път в снега, а лицето й едва се виждаше под поръбената с кожа качулка. Покровителски чувства, за чието съществуване не беше и подозирал, бликнаха в него. Той вероятно беше най- миролюбивият член на семейство Рандолф, но имаше неща, които просто не би търпял. Никой нямаше да нарани Дейзи, докато тя беше с него.
— Мислиш ли, че снощи беше много студено? — попита Дейзи, докато вървяха към бараката.
— Топлината на мулетата и магарето трябва да е поддържала някаква температура.
— Ледените шушулки са твърди като камък.
— Тази сърна е преживяла снежната буря. Сигурен съм, че е добре.
В бараката нямаше много място. Мулетата очевидно бяха свикнали с необичайната компания, но магарето не беше. Когато влязоха, сърнето трепереше на крачетата си. Магарето веднага извърна глава с оголени зъби.
— Не е яло нищо — каза тя, като посочи овеса и сеното. Животното наистина не бе докоснало храната.
— Вероятно още е изморено. Сега, когато си е починало, апетитът му трябва да се възвърне.
— Сигурен ли си?
Тайлър нямаше представа. Не знаеше нищичко за елените, но не мислеше, че това е най-доброто нещо, което можеше да каже на Дейзи.
— Разбира се. Просто не е свикнало с хора — каза той, улавяйки се за първото обяснение защо проклетото животно не се държи така, както Дейзи очаква. — Свикнало е да бяга, когато види хора.
— О! — Дейзи изглеждаше замислена.
— Нека го оставим само за малко. Може би ще яде.
— Ами ако не яде?
— Ще трябва да намеря нещо, което да яде. Когато излязоха от бараката, слънцето блестеше над дърветата.
— Денят ще бъде хубав — каза Тайлър.
— Но студен. Струва ми се, че няма да се стопи много сняг.
— Не, но времето ще бъде хубаво.
— Мислиш ли, че ще трябва да остана тук още дълго?
— Иска ми се да не разсъждаваше по този начин.
— По какъв начин?
— Сякаш трябва въпреки волята си да стоиш тук.
Тя вдигна ръка, за да прикрие очите си от блясъка на слънцето. Погледът й стана напрегнат:
— Мислех си, че и ти го възприемаш така.
— Вече не.
— Аз също.
Те се гледаха един друг известно време. Дейзи отмести поглед първа и се запъти обратно към хижата.
— Мислех си, че не обичаш хората да се навъртат наоколо. Зак казва, че ти си най-саможивият от семейството.
Тайлър застана до нея.
— Нямам нищо против хората. Просто нямам особена нужда от компанията им.
— Няма и да имаш, ако възнамеряваш да живееш тук. — Дейзи направи полукръг с ръка, посочвайки хижата, бараката и покритите със сняг планини.
— Човек има и нужди, които другите хора не могат да удовлетворят.
— Зная, но да стоиш тук съвсем сам в продължение на месеци…
— Нека ти покажа нещо — протегна той ръка към нея.
Дейзи стоеше неподвижно.
— Какво? — попита тя.
— Ще трябва да видиш сама.
Почувства нежелание да го последва. Долови, че ако отиде с него, това значи да направи нещо като признание, да снижи една бариера, да направи крачка към него; но после може да установи, че е невъзможно да се върне назад. Все пак имаше нещо неустоимо в усмивката, която се изписа на лицето му, в светлината, която трептеше в очите му. Очите му обикновено бяха толкова безизразни, изглеждаше крайно безчувствен, че сега беше невъзможно да му откаже да открие какво може да е запалило тази светлинка в него.
— Не е много далеч — каза той. — Няма да отнеме много време.
Нито времето, нито разстоянието бяха това, което я смущаваше. Нямаше вяра на чувството, което я накара да се усмихне, да протегне ръка към неговата и да каже:
— Добре.
Нещо непознато се разбуди в нея, някакъв неспокоен, невъздържан дух, за който тя си мислеше, че е отдавна усмирен. Боеше се от надигащото се вълнение, от очакването, че приближава нещо специално,
