Тя обаче не спря.
Той я настигна и застана на пътеката пред нея.
— Какво има?
— Нищо.
— Трябва да има нещо. Преди малко всичко беше наред, а сега бягаш от мен.
— Не обичам височини.
Знаеше, че той не й вярва, но не можеше да му обясни как целувката му бе й обещала всичко в един момент, а в следващия думите му го бяха отнели. Той нямаше да разбере какво иска да му каже. За миг си бе помислила, че има и друго бъдеще за нея освен това да се омъжи за първия мъж, който й направи предложение. За миг се беше надявала, че ще има всичко, за което си мечтае всяка млада жена, след като за пръв път осъзнае, че е жена.
— Сигурна ли си, че това е всичко? — попита Тайлър.
— Да. Искам да се прибера в хижата. Стана ми студено.
Той се поколеба, но Дейзи не му даде време да зададе други въпроси. Забърза надолу, като следваше пътеката, която той беше направил в снега.
Тя беше виновна за всичко. Не трябваше да ходи с него. Не трябваше да позволява гледката да я накара да забрави опита, придобит през целия й живот досега. Нищо не можеше да се промени само като гледа от някоя планина. Нямаше значение дали хората бяха твърде малки да бъдат видени от толкова високо. Те въпреки това си бяха там. Щяха винаги да си бъдат там.
Дейзи бутна един клон, отрупан със сняг, и чу как той се удря в Тайлър. Обърна се навреме да види как той откъсва клона от дървото само с едно ядно движение на ръката. Това я поуплаши.
Толкова много приличаше на баща й — беше винаги готов да командва и очакваше другите да го слушат. Показваше здрав разум само дотолкова, че да те накара да си помислиш, че е разумен и трезв, но под тази обвивка нямаше нищо солидно. Градеше целия си живот около вероятността да намери богатство в земята. А когато здравият разум го караше да се съмнява, подхранваше лудостта си, като стоеше на някакво планинско възвишение.
Сега вече добре разбираше. Край Тайлър се чувстваше объркана. Целувката му беше сринала здравата основа, върху която тя стоеше. Беше използвала неодобрението си към него, за да отрече, че го харесва, че реакцията й е просто физическа. Но сега знаеше и нямаше да позволи това да се повтори. Влезе в двора облекчена. Самото съществуване на хижата отново я прикова към действителността.
— Сигурна ли си, че не искаш да ми кажеш какво има? — попита Тайлър.
— По-добре се погрижи за сърнето — рече Дейзи и изтупа снега по полите на роклята си.
— Повече се тревожа за теб.
Тя се насили да се усмихне:
— Нищо повече от моментна паника. Никога преди не съм стояла на върха на планина. Дойде ми твърде много.
— Не трябваше да те целувам — каза Тайлър, — но си мислех, че ми имаш доверие.
— Имам ти доверие — каза тя, разстроена от това, че той може да изтълкува реакцията й като страх. — Никой нямаше да се грижи за мен по-добре от теб.
— До този момент.
— Дори и в този момент — каза Дейзи. — В целувката ти нямаше нищо непристойно. Не се страхувах от теб. Напротив, достави ми удоволствие.
Неверието на Тайлър беше очевидно, но тя нямаше желание да го допусне по-дълбоко в тайните си мисли. И без друго го беше допуснала твърде навътре.
— Иди се погрижи за сърнето си. Отивам да види дали Зак се е събудил.
Той беше вече на крак, облечен и задълбочен в картите си, когато тя влезе.
— Върна ли се Тайлър? — попита той.
— Да.
— Открил ли е път надолу в планината?
— Снегът е все още твърде дълбок.
— Дълго време те нямаше — каза той, като подозрително я погледна.
— Тайлър ме заведе до върха на хребета. Искаше да ми покаже гледката.
— В ден като днешния! — възкликна Зак, гледайки през прозореца към една огромна ледена висулка, която още не беше започнала да се топи.
— Гледката е внушителна.
— И ти си луда като него. Това са девет хиляди фута отвесно надолу. — Зак потръпна. — Що се отнася до мен, никога не бих се качил пак в някоя планина.
— Не се ли чувстваш развълнуван, като гледаш надолу от ръба?
— Не, освен ако не наричаш вълнение това, че ми се повръща.
Дейзи отиде до закачалките на стената. Разкопча палтото и се измъкна от него. Почувства се по-добре, като разбра, че Зак не изпитва същите чувства като Тайлър при вида на гледката от върха на планината. Не се възхищаваше на Зак; но когато не го питаше за нещо, свързано с карти, той проявяваше известно благоразумие. Успокояваше я мисълта, че неговата реакция толкова прилича на нейната.
Въпреки това не можеше да забрави този момент. Не приличаше на нищо, което бе изпитвала досега. Вероятно не беше повече от пристъп на замайване — или по-скоро самозалъгване, същия вид безпочвен оптимизъм, който бе подхранвал баща й през целия си живот, — но въпреки това не можеше да го изтрие от паметта си. Беше се случило и за момент тя се беше почувствала по-добре от всеки друг път.
Вероятно така се чувства пияният, помисли си тя, когато първата вълна алкохолно замайване обхване мозъка му. Първите мигове са изпълнени с приятна възбуда, но скоро всичко това изчезва и се чувстваш зле. Дейзи нямаше намерение да се чувства зле. Може и да не беше в състояние да забрави тази случка — не винаги успяваше да контролира мислите си, — но отказваше да му повярва. Това беше мираж, чудесен, но нереален.
Вратата се отвори и Тайлър влезе.
— Сърнето не е яло. Ще се опитам да измисля нещо друго.
— Какво ядат обикновено? — попита Дейзи.
— Листа, клонки, малки вейки, кората на дърветата, мъх.
— Пфу! — отврати се Зак. — Не е чудно, че не обичам месото им.
— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита го Тайлър.
— Няма да обикалям из планините и да беля кората от дърветата, за да храня някаква сърна.
— Аз ще дойда — предложи Дейзи.
— Трябва да поспиш — каза й Тайлър. — Катеренето по склона беше по-голямо физическо усилие, отколкото си свикнала да правиш напоследък.
Не беше сигурна дали наистина той няма нужда от помощ, или просто не желае компанията й, след начина, по който се беше държала, не можеше да го вини.
— Какво ще кажеш да спретнеш една закуска, преди да тръгнеш? — попита Зак.
— Аз ще ти направя — предложи Дейзи. — Не съм добра колкото Тайлър, но мога да готвя.
— Не вярвам, че ще изпортиш една закуска — промърмори Зак.
— Мога, но няма да го направя.
— Аз бих го оставил да погладува — каза Тайлър. Постоя малко, сякаш чакаше Дейзи да каже нещо, после затвори вратата и изчезна.
Дейзи отиде до прозореца и гледаше как Тайлър върви към дърветата. Обви ръце около себе си. Тази целувка беше променила нещо. Не просто отношенията между тях, а нещо дълбоко в нея. Радваше се, че сега е сама. Имаше нужда да се вгледа в себе си. Само там можеше да намери ключа към всичко друго.
Дейзи крачеше нагоре-надолу.
— Мислех, че ще правиш закуска — рече Зак.
— Промених решението си — отговори Дейзи. Беше чудесно, че може да го каже. Преди никога не беше отказвала да готви. Спря се, сякаш беше сигурна, че той ще й отмъсти за този отказ.
— Никога ли не държиш на думите си?
