Дейзи

че тя ще тръгне с него.

— Да се надяваме, че Уили и Зак са намерили елен — каза той, докато се връщаха към хижата. — Ако ли не, ще ми бъде доста трудно да обясня защо държа този в навеса.

Доста трудно не беше точна дума. Зак и Уили се върнаха с празни ръце след един дълъг, студен следобед.

— Разбира се, че не намерихме нищо — каза Уили.

— И глух койот не можех да изненадам с брат ти, който мелеше непрестанно и се препъваше, та да вдига повече шум и от разгонен лос.

Уили учудено замлъкна при новините за сърнето. Реакцията на Зак бе по-гласовита:

— В бараката има КАКВО? — попита той.

— Едно младо женско сърне — каза Тайлър, а кафявите му очи весело блеснаха. — В края на навеса е, зад прътите. Ако искаш да го видиш, Дейзи ще ти го покаже. Дори ще те остави да го погалиш, ако обещаеш да бъдеш внимателен.

Зак се втренчи в брат си с отворена уста:

— Ние тук почти гладуваме, а ти си имаш в навеса елен, който се спуква да яде?!

— Много е уморено да яде — обясни Дейзи.

— Изненадан съм, че не го храниш от ръка — подметна Зак.

— Трябваше да му прережете гърлото, докато е на земята — каза Уили. — Веднъж да се изправи на крака, може да стане много хитро.

— Никой няма да му прерязва гърлото — каза Дейзи. — Ранено е. Ще го задържим, докато се оправи.

— А след това ще вземете да мъкнете язовци и койоти — каза Зак, обръщайки невярващ поглед към Тайлър.

— Вече си е взел един койот — каза Дейзи.

— Ах, ти, неблагодарнице! — избухна Зак. — След всичко, което направих за теб…

— Какво си направил за мен?

— Като начало, получих куршум — напомни й той.

— Казах ти, че съжалявам за станалото, но това не е причина да искаш да убиеш сърнето на Тайлър.

— Не е неговото сърне, а…

— Няма смисъл да обсъждаме това — намеси се Тайлър. — Сърната ще остане в бараката, докато се оправи. А междувременно ще изядем останалото месо, после бекона. Ако трябва, ще сварим малко от кожата за хамути. Но никой няма да яде сърната.

Дейзи се надяваше, че Тайлър все още ще мисли така, когато храната свърши. Не вярваше Зак да му се противопостави, но не беше сигурна за Уили Мозел.

Голямата котка обикаляше около Дейзи, от устата й течаха лиги, дъхът й излизаше на гъсти бели валма пара, които почти докосваха лицето й. Дейзи се опита да избяга, но краката й бяха тежки като олово. Всяка стъпка бе по-трудна от предишната. Снегът сякаш ставаше все по-дълбок с всяка крачка.

Пумата обикаляше в стесняващ се кръг. Дейзи с опита да извика, но от гърлото й не излезе ни звук. Потърси някакво оръжие, нещо, с което да държи настрани звяра, но около нея нямаше нищо, освен безкрайна пустош, покрита с чисто бял сняг. Звярът се приготви за скок, оголил зъби, и се метна към Дейзи…

Тя се събуди с разтуптяно сърце и учестено дишане. Тялото й беше влажно под нощницата. Бе сънувала ужасен кошмар. Отпусна се отново в леглото, но освен биенето на сърцето си долови и хрущене в снега и драскане на нокти по дърво.

Тялото й се стегна. Пумата.

Скочи от леглото и изтича към прозореца. С длан разтопи скрежа, покриващ като дантела стъклото. В слабата лунна светлина по-голямата част от двора беше в сянка, но Дейзи видя пумата.

Опитваше се да влезе в бараката. Следи от нокти се виждаха навсякъде по дъските. Мулетата и магарето ревяха от страх.

Дейзи задиша учестено от учудване, когато Тайлър се показа иззад ъгъла на хижата, като крещеше и размахваше дълга пръчка с примка накрая. Тя не можеше да повярва, че ще нападне пумата без пушка, но той нападаше животното така, сякаш бе по-едрият, по-силният и нямаше от какво да се бои.

Голямата котка се извъртя и погледна Тайлър, но вместо да нападне, започна да отстъпва. Нададе ръмжене, което смразяваше кръвта, а огромните й зъби блеснаха срещу примката; лапата с нокти, които можеха да изкормят елен, замахна към Тайлър. Той ритна малко сняг в лицето на животното и замахна с примката към него. Пумата се извърна и се отдалечи с подскоци. Нададе рев и след това изчезна сред боровете надолу по пътеката.

— Будна ли си? — прошепна Зак.

— Да — отговори Дейзи все още втренчена през прозореца, като се чудеше дали пумата ще се върне.

— Няма за какво да се притесняваш. Можеш да си легнеш пак. Тайлър трябва да гони тази проклета котка поне веднъж седмично. На практика тя вече е обречена.

Дейзи хвърли един последен поглед, преди отново да се мушне в леглото. Сгуши се в одеялата. Беше забравила колко студено става в хижата, след като огънят изгасне. Семейство Рандолф бяха луди. Не можеше да има друго обяснение, защо един мъж, за който се предполагаше, че е с всичкия си, ще напада пума с пръчка.

Уили тръгна призори на следващия ден.

— Трябва да видя какво са направили онези отрепки с колибата ми — каза той.

— Кои отрепки? — попита Дейзи.

— Някакви златотърсачи не могли да се доберат до собствената си колиба — каза Тайлър. Той тръгна с Уили, като скри пушката си под мишница.

— Трябва да спреш да лъжеш момичето — каза Уили на Тайлър, когато никой не можеше вече да ги чуе. — Ще изречеш толкова лъжи, че накрая ще забравиш някоя и ще се омотаеш.

— Не искам да знае, че онези са толкова близо — отговори му Тайлър. — Няма смисъл, само ще я разтревожи.

— Може да я накара да спре да търси елени за осиновяване. — Уили погледна към небето. — Изглежда, ще се проясни, но все още е студено. Ледът може да причини повече бели от снега.

— Нека се надяваме, че ще е зле за тях, не за нас. Ще се върнеш ли да ми кажеш накъде са тръгнали?

— Разбира се — каза Уили и се упъти към билото, където Дейзи бе отишла предния ден. — Имам сметки за разчистване с тая пасмина.

Тайлър спря. Въображението му току-що бе родило една идея. Той се усмихна:

— Искаш ли да се позабавляваме?

— Какво си намислил? — попита Уили, като му хвърли одобрителен поглед.

— Ще ти кажа, като стигнем до колибата ти.

Два часа по-късно те стояха приведени зад една издатина в скалата на около сто фута от жилището на Уили.

— Предполагам, че още са там — отвратено рече Уили. — Сякаш се опитват да изгорят всичките ми дърва наведнъж.

— Мислиш ли, че можеш да отведеш конете им, без да забележат? — попита Тайлър.

— Бих могъл да прекарам стадо бизони оттук и тая пасмина мързеливци няма да се усети — презрително рече Уили.

— Заведи ги колкото се може по-далеч. Искам онези все още да ги търсят, когато отведа Дейзи в Албакерк.

— Няма ли да е по-лесно да ги изкарам навън, за да можеш да ги застреляш?