толкова приятно… — Второ разтърсване изтри усмивката от лицето й.
— Беше толкова хубаво и ти си помисли, че нямаш нищо против да те застрелят.
— Признавам, че забравих за убийците. Ти каза, че не могат да ни търсят при всичкия тоя сняг.
— Не им и трябва да те следят. Ако продължиш по тоя хребет, скоро ще те забележат. Човек с далекоглед би могъл да те види от пет мили.
Дейзи се огледа наоколо, но видя само гъсто поникнали ели, борове и трепетлики.
— Какво да направя, за да те убедя да престанеш да бягаш? — Тайлър не изглеждаше толкова ядосан сега, а просто обезкуражен. — Ако мислех, че ще си в безопасност, щях да взема Зак и да се преместим в друга хижа.
— Не бягах. И не смей да ме напускаш. Ще се изплаша до смърт.
— Сигурна ли си? Не ме лъжеш, за да приспиш вниманието ми?
На Дейзи й беше неприятно, че Тайлър може да си помисли, че тя отчаяно се опитва да избяга от него. Но не можеше да измисли нищо, което да каже, за да го убеди, че не е така. Само едно съвсем различно поведение можеше да направи това и най-добрият момент да започне беше сега.
— Не се страхувам от теб и не ти се сърдя. Просто исках да изляза от хижата за няколко минути. Мислех си, че Зак ме следва. Какво стана с него?
— Пратих го с Уили.
— Ти защо се върна?
— Имах чувството, че няма да стоиш на едно място. — Сега той не изглеждаше разстроен, а просто примирен.
— Намери ли елен?
— Не, но Уили все още търси.
— Аз намерих. Ето, тук.
Тайлър огледа мястото, където сочеше тя. Откри животното, после си проправи път през клоните, докато успя да го стигне.
— Ще го убиеш ли? — попита тя.
— Не.
— Каза, че почти сме привършили храната.
— Не убивам безпомощни животни. Нека видим какво му има.
Дейзи не разбираше Тайлър и не мислеше, че някога ще го разбере, но сега се чувстваше твърде спокойна, за да се тревожи за това. Тя се дивеше как нежно държеше той сърнето. Животното остана спокойно, сякаш знаеше, че той няма да му навреди.
— Има дълбока рана, където го е ударил клонът, но не мисля, че има счупено — каза той. — Няма да мога да преценя, докато не отместя този клон.
Дейзи не можа да помръдне клона. Тайлър го вдигна без особено усилие. Дейзи не можа да разбере тръпката, която изпита. Досега не бе срещала мъж, който да е достатъчно голям и смел за нея. Тайлър бе предостатъчно едър. Никога не се бе чувствала твърде висока или лишена от женственост, когато беше с него.
Тя живо си представи как ръцете му я обгръщат, а кракът му се притиска в нейния; почти усети тръпките, които я пронизват, когато ръцете му докосват лекичко гърдите й. Въпреки студа цялото й тяло се обля във влажна горещина. Защо не можеше той да е мъжът за нея?
Дейзи си каза, че е безполезно да разсъждава за това, което не може да бъде променено. Щеше да направи по-добре, ако си мисли за сърнето. Животното се напрягаше да стане, но отново падна.
— Горкото, не може да стане.
— Просто е уморено. След малко почивка ще се оправи. — Тайлър се наведе и взе противящото се сърне в ръце.
— Какво ще правиш?
— Надявам се, че няма да има нищо против да подели бараката с мулетата.
Сърнето направи последен опит да избяга, после се предаде на съдбата си.
— Достатъчно здрава ли е бараката, за да го предпази от пумата?
— Досега е предпазвала мулетата.
Дейзи не можеше да понесе мисълта, че пумата ще докопа сърничката. Не знаеше защо това така я притеснява. Може би заради безпомощността на сърничката, или защото и тя се чувстваше така.
— Ще трябва да й дадем да яде нещо.
— В бараката има сено и овес.
— Почакай да го види Зак.
Тайлър се изсмя:
— Най-вероятно ще иска да го изяде.
— Но той не обича еленско месо. Чух, като го каза.
— Предпочита го пред нищо.
— Свършила ли е храната?
— Почти.
Дейзи застана пред Тайлър:
— Обещай ми, че няма да му позволиш да го нарани.
— Няма да го заколи, ако това имаш предвид. По-вероятно ще накара Уили да свърши това вместо него.
— Никой няма да нарани сърнето, обещай ми!
Тайлър се усмихна и сърцето на Дейзи радостно подскочи. Очите му бяха така топли и привлекателни, че тя не забелязваше брадата му.
— Никой няма да го докосне, докато е в бараката — каза Тайлър. — Но не мога да ти обещая, че няма да свърши на нечия маса, след като го пуснем.
Тайлър отново тръгна към хижата и Дейзи го последва, като все още се чувстваше леко замаяна.
— Ще може ли да го задържим?
— Не.
— Нямам предвид бараката. Можеш да направиш някакво ограждение специално за него.
— Няма да стои зад ограда. Дивите животни трябва да бъдат свободни. Да ги затвориш е равносилно на убийство. Дори убийството би било голяма милост в сравнение с това.
Дейзи вървеше зад Тайлър и знаеше, че това, което казва, е истина; ядосваше се, защото бе прав.
— Не всички сърни са изяждани от пумите и хората — каза Тайлър. — Тази есен видях великолепен елен с дванадесет разклонения на рогата.
— Застреля ли го?
— Не, оставих го при харема му. Това сърне може да е от неговото потомство.
Дейзи се почувства малко по-добре. Тайлър не би позволил на никой да нарани сърнето.
— Ще ми трябват вода и превръзки — каза Тайлър. — На печката има топла вода, превръзките са на рафта.
Когато Дейзи се върна, Тайлър се беше навел над сърнето с крак на врата му.
— Сега, когато е в безопасност, не иска да лежи неподвижно — обясни той.
Докато гледаше как Тайлър се занимава с него, Дейзи безуспешно се опита да разбере какво точно се случи през последния половин час.
Тя бе намерила животинчето и просто бе искала да го пусне на свобода. Тайлър, който би го убил за храна, ако беше свободно, го беше отнесъл в бараката, бе почистил и превързал раната му. Сега слагаше няколко пръта в един ъгъл на обора, за да го предпази от мулетата и магарето. То сякаш вече не беше нейното сърне. Беше на Тайлър. Винаги защитаваше уязвимите и слабите. Първо нея, сега сърнето. Тя подозираше, че защитава и Зак.
Дейзи се наведе и погали сърнето. Кожата му бе твърда. То лежеше неподвижно, като гледаше с големите си очи.
— Защо не яде? — попита тя.
— Сега е твърде уморено. Ще се тревожим, ако не е яло нищо от сутринта.
Дейзи искаше да остане, за да се увери, че сърнето ще се оправи, но Тайлър ясно й даде да се разбере,
