— Какво се случи?
— Той почина, така че го погребахме и я доведохме тук, докато се оправи.
Уили изглеждаше песимистично настроен:
— Е, ще трябва да я заведете някъде.
— Отивам при семейство Кокрейн в Албакерк веднага щом снегът се разтопи — обяви Дейзи. — Адора Кокрейн е най-добрата ми приятелка.
— Може и така да е, но те са в Санта Фе — каза й Уили. — Няма да се върнат, докато не се стопи снегът.
— Откъде знаеш? — попита Зак.
— Както каза Тайлър, бях в града, преди да ме застигне бурята — каза Уили, като се придържаше към историята на Тайлър.
Дейзи се надяваше, че изненадата й не пролича. През цялото време разчиташе на това, че ще може да отиде при Кокрейнови. За нея беше удар да разбере, че такава възможност не съществува. Ще трябва да остане тук още няколко дни.
Но това не беше най-лошото. Дейзи осъзна, че тази новина не я разстрои чак толкова, защото всъщност не искаше да си тръгва. Това беше повече, отколкото можеше да разбере.
Баща й винаги беше в центъра на тяхното домакинство. А сега тя беше фокусът, в който се събираше всеки ден на Тайлър. Той можеше да прекарва часове, суетейки се около мулетата, в четене на книги, или да се бави по-дълго от необходимото с готвенето, но почти всичко, което правеше, беше свързано с нейното удобство и благополучие.
Ала имаше и нещо повече от това. Понякога можеше да го почувства. Можеше да го види в очите му, когато го хванеше неподготвен. Той я харесваше. Не би си признал; не би направил нищо, което да го издаде, но тя можеше да каже, че той я харесва. Тя намираше това толкова трудно за вярване, колкото и разбирателството, което възникна между Тайлър и Зак в момента, в който Уили Мозел влезе в хижата. Те не бяха казали и дума; То просто си беше там.
Това беше една връзка, която трябваше да я предпази.
Изживяването беше толкова ново, толкова неочаквано, че тя в началото бе склонна да се съмнява в преценката си. Но й трябваше само миг, за да осъзнае, че е права. Точно тогава Дейзи реши, че й е все едно колко ще се задържи снегът.
— Предполагам, това означава, че ще трябва отново да отида на лов — каза Тайлър. — Месото ни е на привършване. Можеш да дойдеш с мен, Уили.
— Аз! — възкликна Уили. — Не мога да обикалям в тоя сняг. Изтощен съм.
— Ще те оставя да си починеш час-два — каза Тайлър. — Дотогава трябва да се възстановиш.
Уили изглеждаше така, сякаш се канеше да спори, но промени решението си, след като видя изражението на лицето на Тайлър.
— По-добре да поспя колкото мога — каза той, като стана и закуцука към одъра. — Може би е добре да дойда с теб. Сам няма да намериш и заек.
Тоби гледаше злобните очи на магарето на Уили:
— Накъде мислиш е тръгнал старият глупак? — попита той Франк.
— Откъде, по дяволите, да зная! — изръмжа Франк. — Не мога да намеря и една следа в тоя проклет сняг.
Те бяха излезли и очакваха старият златотърсач да бъде готов да приказва след страшно студената нощ, прекарана с магарето в бараката. Франк беше изумен, като откри, че го няма.
— Не трябваше да го връзваме — каза Ед. — Затуй е неспокоен.
— Млъквай! — изръмжа Франк. Той огледа около бараката и по двете пътеки от колибата, но снегът беше покрил всички следи от бягството на стария златотърсач.
— Мислиш ли, че знае къде е момичето? — попита Тоби.
— Не зная — отговори Франк. — Тия дърти чешити стоят колкото се може по-далеч един от друг. Може да има дузина женски, които живеят тук, и никой от тях да не ги знае.
— Аз мисля, че знае — каза Тоби.
— По-вероятно знае мъжете — каза Франк. — И ако той ги знае, значи и други ги знаят.
— Какво ще правиш? — попита Ед.
— Ще оседлаем конете и ще тръгнем от колиба на колиба, докато не намерим всеки от тях — каза Франк. — Трябва да са някъде тук. С нейната рана и целия този сняг не могат да отидат никъде. Ще ги намерим.
Франк едва се владееше. Инстинктът му казваше да зареже всичко и да бяга. Планът беше обречен. Твърде много хора знаеха. Но колкото повече отлагаше да хване момичето, толкова повече възможности щяха да открият другите.
Възнамеряваше да убие старото копеле за това, че се бе измъкнал през нощта. Никой нямаше да тъгува по него. Вероятно в течение на няколко месеца никой нямаше да разбере, че е умрял.
Имаше намерение да убие и двамата мъже, и момичето. Никой не можеше да прави на глупак Франк Сторак.
— И двамата ще стоите вътре — каза Тайлър на Зак и Дейзи, докато те с Уили се приготвяха за лов. — Никой от двама ви не е съвсем добре, а навън е по-студено, отколкото изглежда.
— Омръзна ми да седя в тая хижа — каза Дейзи.
— И на мен — съгласи се Зак.
— Твърде скоро ще имате възможност да излезете — рече Тайлър.
Веднага щом дърветата скриха хижата от погледа им, Уили се спря и се обърна към Тайлър:
— А сега ми кажи какво става тук или повече и крачка няма да направя.
— Онези мъже търсят Дейзи. Убиха баща й и два пъти се опитаха да убият нея.
Уили изсвири през зъби:
— Мислиш, че са дошли тук да я търсят?
— Че каква друга причина ще имат, за да обикалят и питат за двама млади златотърсачи?
— Не се ли боиш да я оставиш сама?
— Няма да ни намерят днес. Вятърът е затрупал следите ти. Освен това предупредих Зак да не допуска никого близо до хижата.
— Тоя безполезен женчо! — присмя се Уили. — Че той сигурно ще се скрие зад нея.
Тайлър се изсмя:
— Зак може и да не изглежда кой знае как, но е най-хладнокръвният човек, който някога си срещал. И може да откъсне с куршум бодлите на кактус.
— Не можеш да говориш за това наконтено хлапе в хижата ти.
— Същият — увери го Тайлър. — Сега спри да се тревожиш за Дейзи и ми кажи къде се крият елените. Скоро ще останем без месо.
Но Тайлър не беше толкова жизнерадостен, колкото се опитваше да изглежда. Ако не беше необходимо да търси храна, нямаше да остави Дейзи. Убийците бяха показали по-голяма бързина, упоритост и интелигентност, отколкото бе очаквал. Все още вярваше, че зад тях стои някой друг — с проницателен, нечестен, жесток ум. Това наистина го плашеше. Може и да се окажеше не чак толкова лесно да защитава Дейзи, колкото си мислеше в началото.
А той знаеше, че трябва да я защитава. Тя можеше да се смята за практична, но нямаше представа как да оцелее по тези места от някой човек от Изтока.
— Казах, че съм изненадан, че не си се запасил с резервна храна — повтори Уили, когато Тайлър не му отговори. — Не е в стила ти да оставаш без припаси.
— Не очаквах Зак — каза Тайлър, като пренасочи вниманието си. — Той яде за двама.
— Ами момичето?
— И нея не очаквах.
