— Могат да отседнат някъде другаде — отговори Тайлър.
— Но това е лудост — възкликна Дейзи. — Ще се разориш за един месец.
Тайлър се почувства така, сякаш са го облели с кофа леденостудена вода.
— О, сега вече го подлуди — рече Зак.
— Тъй ли? — попита Дейзи.
— Не — отговори Тайлър, но се опасяваше, че последвалият въпрос издаде, че е излъгал с този отказ.
— Мислиш ли, че след като прекарваш по няколко дни на годината в „Сентениъл“ или „Поуст икечейндж хотел“, си вече веща относно това, което хората в Денвър или Сан Франциско желаят?
Сега беше ред на Дейзи да се ядоса:
— Може и да не зная нищо за богатите хора в големите градове — отговори тя с бузи, зачервени от смущение, — но зная много за онези, които строят пясъчни кули. Баща ми беше такъв и никога не спечели и цент. Същото ще се случи и с теб.
Тайлър искаше да стане и да излезе от хижата. Искаше да се намира колкото се може по-далеч от любопитното очакване на Зак и презрителната искреност на Дейзи. Беше се опитал да обясни на Джордж защо иска тези хотели, защо има нужда да спечели мястото си в семейството. Предполагаше, че не бе успял особено добре. Не беше в състояние да обясни на Джордж. След като баща му го бе описал като недостоен за семейството, фактът, че се бе родил Рандолф, не беше достатъчен да го накара да почувства, че заслужава своя дял от семейното богатство. Освен това другите бяха направили нещо, за да заслужат своя дял.
Джордж бе предложил да му отпуснат средства, но другите бяха отказали. Тайлър не искаше да бъде отхвърлен и от Дейзи.
— Ти какво би направила? — попита я той.
— Аз?
— Изглежда си мислиш, че знаеш как трябва да се ръководят хотели.
— Никога не съм казвала това, но зная, че хората искат горещи бани, добра храна и удобни легла. Ако искат да си поръчат нещо друго, ще трябва да ги убедиш, че си заслужава да платят за него.
— Какво би предложила да направя?
— Не зная — призна си Дейзи. — Съмнявам се, че съм видяла и половината от нещата, за които говориш.
— Тогава ти предлагам да не критикуваш, преди, да си ги видяла всичките.
Дейзи изглеждаше толкова шокирана, че Тайлър съжали за казаното, но тя нямаше право да го съди. Явно беше, че отхвърля не неговата идея за хотел, а вида хотел, който той иска. Така тя отхвърляше самия него. Това болеше още повече, защото харесваше Дейзи и искаше и тя да го харесва.
— Ние и двамата ти казахме какво искаме — каза той, като насила се усмихна. — Сега е твой ред.
Тайлър забеляза колебанието на Дейзи. Чудеше се дали тя не желае да му каже това, което наистина иска, или просто не желае да говори след това, което той каза.
— Хайде — подкани я Зак. — Цялата тая работа беше твоя идея.
Дейзи все още не беше сигурна в себе си, когато каза:
— Искам да живея в такава къща, в каквато е израснала мама.
— Това ли е всичко? — попита разочаровано Зак.
— Когато мама беше тъжна, ми разказваше за това. Звучеше прекрасно от нейните уста.
— Че какво може да бъде прекрасно в една къща? — поиска да разбере Зак.
— Живяла е в голям дом във Филаделфия, обграден с дървета и трева. Дядо работел в банка. Били уважавани хора и имали много приятели. През летните вечери седели край портата и хората се спирали и разговаряли до късно през нощта. Мама е имала собствена стая и не е трябвало нито да чисти, нито да готви, нито да пере. През лятото дядо ги водел на всякакви чудесни места. Мама имала десетки ухажори, които искали да я водят на разни места, да й купуват подаръци. — Тя въздъхна. — Майка ми беше изключително красива. Много мъже са искали ръката й.
— Тогава защо се е омъжила за баща ти?
— Защото се влюбила в него — каза Дейзи с гневен блясък в очите.
— Това е било грешка.
— Кое?
— Да се влюбва.
— Защо го казваш?
— Зарязала е всичко това, за да дойде в Ню Мексико, така ли?
— Би ли извинила Зак — обади се Тайлър. — Той никога не е обичал друг, освен себе си, така че не би го разбрал.
— И ти не си по-различен — подметна Зак. — Ти дори не харесваш собственото си семейство.
— Все още не си ни казала най-съкровената си мечта — каза Тайлър на Дейзи.
Тя се изчерви:
— А-ама защо го к-казваш?
— Преди минута се поколеба. А сега заекваш и се изчервяващ. Какво искаш в действителност?
— Нали ви казах — повтори Дейзи.
— Но не е това, което искаш най-много. А такава беше играта, която ни накара да играем, нали?
Дейзи метна възмутен поглед към Тайлър.
— Какво друго може да иска една жена, освен пари, положение и някой богат мъж, който да е влюбен в нея? — попита Зак.
— Свобода — отговори Дейзи. Думата изскочи като балон, държан под водата. — Правото да се разпореждам със собствения си живот.
Зак се държеше, сякаш мислеше, че е луда, но това нямаше значение. Тайлър погледна така, сякаш току-що е дала грешен отговор на важен въпрос, а тя в действителност говореше на него.
— През целия ми живот баща ми е взимал всички решения вместо мен — какво да нося, какво да правя, дори какво да приготвя за вечеря. Мама винаги казваше, че бил много умен — завършил е Йейл. Заклех се, че ако някога имам възможност, ще му докажа, че съм умна като него.
— Как щеше да го направиш? — попита Тайлър.
— Като се омъжа и имам собствен дом.
— Защо да се омъжваш?
— Защото искам. Майка казваше, че всяка жена има нужда от мъж, който да я защитава и да се грижи за нея.
— Разсъди сама — каза Зак. — Първо искаш да бъдеш господар на себе си, после — да се омъжиш.
— Ако се омъжиш с тази нагласа, тогава жертваш себе си — каза Тайлър.
— Какво друго мога да направя?
— Имаш ранчо и златна мина.
— И двете са безполезни. Освен това, не зная как да се грижа за ранчото.
— Можеш да се научиш. Моето семейство го е направило.
— За един мъж е по-лесно — каза Дейзи.
— Може би, но ти си по-умна от повечето мъже.
Отговорът на Тайлър изуми Дейзи. Досега никой не беше смятал интелигентността й за предимство. Дори Гай Кокрейн, най-малко налагащият мнението си мъж, когото тя познаваше, не я смяташе за повече от нещо, което трябва да бъде търпяно. Никой досега не й беше намеквал, че може да използва ума си, особено за да се научи как да стопанисва собственото си ранчо.
В дните, когато баща й беше при мините си, тя понякога прекарваше часове в мечти за това, какво щеше да направи, когато имаше собствен дом. Колкото по-тираничен и неблагодарен ставаше той, толкова по-голяма беше нуждата й да го избягва, да се научи да цени себе си.
Но тъй като беше бедна, тя никога не бе очаквала да стане господар на живота си. Виждаше омъжването като частично бягство, но това бе единственото нещо, което й оставаше. Сега смъртта на баща й я беше освободила от властта му, но я беше оставила без средства. Вероятно имаше начини да се издържа сама, но сега, когато вече имаше пълна свобода, се чувстваше несигурна. Не знаеше почти нищо
