— Ще уведомят шерифа.
— Е, и? Никой няма да дойде тук в такова време.
— Тя може да ме опише. Когато слезем долу, шерифът вече ще е нащрек.
Тоби се изкачи на одъра на златотърсача и придърпа завивките до брадичката.
— Ако трябва да се тревожиш за нещо, това е какво ще ядем. От три дни не съм виждал дивеч.
— Тук има някакви неща — каза Ед, докато тършуваше из рафтовете.
— Няма да стигнат за дълго.
— Нямам време да мисля за стомаха ти.
— По-добре помисли — рече Тоби, удобно настанен в леглото. — Идеята да дойдем беше твоя. Ако зависеше от мен, щях да съм си на топличко в Берналило. Няколко пъти вече си мислех, че някой ще намери оглозганите ни кости през пролетта.
— Не се тревожи — каза Ед, като видя, че Франк беше недоволен. — Ако ние не можем да се измъкнем от тези планини, и тя не може. Ще я спипаме.
Но по отношение на това Франк имаше лошо предчувствие. Беше пропуснал два пъти, когато беше лесно. Сега бяха притиснати от убийствена снежна буря на десет хиляди фута височина. Както винаги, нещата продължаваха да вървят на зле. А неговите проклети вуйчо и братовчед не му помагаха. Бедата беше, че нямаха амбиция. Не виждаха нищо лошо в това да са кравари.
Но Франк имаше големи планове за себе си. Тази задача беше първата му стъпка нагоре. Той нямаше намерение да изпусне шанса си.
Следващия ден беше светъл и слънчев. Но хижата беше затрупана от още един фут сняг.
— Ако се задържи така през целия ден, ще се разтопят няколко инча — обяви Тайлър, прибирайки се в хижата, след като се беше погрижил за мулетата.
Зак разбъркваше тесте карти:
— Да, но може пак да завали.
— Не, поне в близките два дни.
— Тогава ще мога ли да си отида вкъщи? — попита Дейзи.
— Когато снегът се разтопи, всеки поток от тук до Рио Гранде ще се превърне в кипящ водопад. Ще трябва да минат още ден-два, преди да можем да тръгнем.
Дейзи усещаше тежестта на принудителното стоене на едно място. Беше завладяна и от чувство за вина. Всичко това беше заради Тайлър, но тя нямаше да си признае, че чувствата й към него са толкова силни, че бяха станали причина да извърши лудост. Не искаше да допусне пред себе си, че е избягала, за да си спести неодобрението му. Нито щеше да си признае, че вече нямаше нищо против да е тук. Това повдигаше твърде много въпроси, на които не можеше да си отговори.
Копнееше да види Адора, да я попита дали тя някога се е чувствала така. Но след като бе живяла такъв сигурен и спокоен живот, Адора едва ли щеше да разбере противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите на Дейзи. Тя знаеше, че братът на Адора не би ги разбрал. Гай Кокрейн винаги се бе възхищавал на Дейзи за спокойния, разумен поглед към живота. Никога не би разбрал чувствата, които я бяха накарали да избяга в снежна буря.
Дейзи също не можеше да се разбере, но и не можеше и да се съсредоточи достатъчно, за да прецени чувствата си; не и когато Тайлър и Зак бяха толкова наблизо. Тя имаше нужда от по-голямо усамотение от това, което можеше да намери зад одеялата. Имаше нужда от безопасността на стаята на Адора, на мили разстояние от объркващото присъствие на Тайлър. Тя беше също така и отегчена от дългите часове на бездействие. Толкова беше неспокойна, че не можеше дори да седи и да чете. Трябваше да направи нещо или щеше да полудее.
— Имам една идея — обяви тя. — Нека да си кажем тайните мечти.
— Да си кажем какво? — попита Зак.
— Тайните мечти. Това е едно от нещата, които правехме с мама в скучните дни.
— Аз нямам такива.
— Разбира се, че имаш. Всеки има.
— Те не са тайни, защото вече ги е разгласил на всички — обясни Тайлър.
— На мен не е.
— И защо да ти ги казвам?
— Защото си отегчен. Раздал си си най-хубавите карти и дори не забелязваш.
Зак погледна към картите си, вдигна рамене и ги остави.
— Искам да отида в Нови Орлеан и да играя комар по параходите — каза той.
Усмивката на Дейзи изчезна.
— Няма да ти кажа моите, ако ще се подиграваш с мен.
— Не се подигравам.
— О, напротив. Никой не иска да прави нещо толкова глупаво като това.
— Аз се опитах да му го кажа — обади се Тайлър от другия край на стаята. — И Джордж също.
— Не съм глупав — раздразнено рече Зак. — Да търсиш злато, което никога няма да намериш, или да стоиш в тоя забутан край, да се омъжиш за крайно беден фермер и да отглеждаш дузина хлапета — ето, това е глупаво.
— Е, добре — каза Дейзи с желание да успокои Зак, — искаш да бъдеш комарджия по корабите. И после?
— Какво искаш да кажеш с това „и после“?
— Трябва да има и нещо друго. Не можеш да правиш само това.
— Че какво друго?
Дейзи не можеше да повярва, че Зак говори сериозно. Тя инстинктивно погледна Тайлър.
— Казва истината — потвърди той. — Единствената му амбиция е да преуспее като паразит.
— Грандиозно да преуспее — поправи го Зак, без ни най-малко неудобство.
— А ти? — попита тя Тайлър.
— Нищо не искам.
— Точно обратното — каза Зак.
— Какво? — попита Дейзи, но Тайлър не отговори.
— Иска да построи разкошни хотели — съобщи й Зак. — Търси злато тук, за да събере пари за тях.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Тайлър с трясък затвори книгата си — неволна реакция, за която веднага съжали. Би предпочел Дейзи да не знае колко много го дразнят думите на Зак. Нито пък искаше да й обяснява за какво си мечтае. Чудеше се как за толкова кратко време тя започнала да очаква, че ще бъде допусната до неговия личен свят. Чудеше се как си беше помислил, може да я допусне там.
Дейзи го наблюдаваше очаквателно. Той мълчеше.
— Нищо ли няма да кажеш?
— Какво искаш да знаеш?
— Къде ще построиш хотелите си; как ще изглеждат. Обичам хотелите.
Тайлър знаеше точно какво иска до последната подробност, но не искаше да каже на Дейзи. Ако го направеше, това вече нямаше да бъде негова мечта. Но нямаше смисъл да мълчи. Зак щеше да си затвори устата само ако бъде удушен.
— Искам да построя хотели в Денвър и Сан Франциско, които да са толкова луксозни, колкото онези в Ню Йорк.
Дейзи изглеждаше шокирана:
— Аз си мисля, че простичка, чиста стая е всичко, което повечето хора искат.
— Тайлър не се интересува от повечето хора — обясни Зак. — Той иска да достави удоволствие на себе си.
— Ами ако никой друг не иска същото нещо? — попита Дейзи, като очевидно не беше в състояние да повярва, че някой ще построи цял хотел само да удовлетвори себе си.
