човек, който можеше да направи толкова много мрачни предсказания за толкова кратко време.
— По-добре си вземи нещо за ядене в случай, че бурята те застигне — каза Зак.
— Нямам време. Освен това, ако бурята ни застигне, храната няма да ни е от голяма полза.
Чертите на лицето на Зак се промениха леко. Той толкова много приличаше на Джордж, че чак беше обезкуражаващо.
— Ако не се върнеш до два часа, ще тръгна след теб — каза той.
— Стой тук.
Зак отново приличаше на себе си.
— Може да съм себелюбив, разглезен и егоцентричен, но не мога да се изправя пред семейството и да кажа, че съм стоял тук и съм те оставил да умреш.
Реакцията на Зак изненада приятно Тайлър. Дивакът може и да беше неразумен, но в него все пак имаше доброта.
— Няма смисъл да умираме и двамата. Трябва да остане някой, който да каже на Джордж какво се е случило.
— И това със сигурност няма да съм аз.
Но когато Тайлър яхна мулето и тръгна след Дейзи, той имаше и още една причина за безпокойство. На две мили надолу в планината, върху една открита скала, където снегът беше не по-дебел от фут, той беше открил следи от три коня. Големият кон с най-тежкия ездач беше един от тях.
Убийците все още преследваха Дейзи.
Те бяха тръгнали в погрешна посока, а и снегът, който сега валеше, щеше да ги затрудни още повече да намерят хижата, но Тайлър трябваше да приеме факта, че тримата имаха намерение да я открият. Той не можеше повече да продължава да разчита на това, че снегът ще ги защити. Рано или късно трябваше да предприеме нещо.
Все още нямаше да казва на Дейзи, ако я намери в безопасност, разбира се. Няма да й внушава да тръгне след убийците. Всичко, което трябваше да стори, за да я накара да направи нещо, беше да й каже точно обратното. Той се възхищаваше на решителността й, но се притесняваше от това, че тя явно не разбираше опасността.
Тайлър чу в далечината рев на хищник, който буквално му изправи косата. Дейзи можеше да бъде зад следващото възвишение или на миля разстояние от него. Беше невъзможно да се определи. Той подкара по-бързо мулето, което също беше чуло пумата; дори може да бе доловило миризмата й. Животното с нежелание се отправи към мястото, където инстинктът му подсказваше, че чака смъртен враг.
Тайлър изпсува сипещия се сняг, който го заслепяваше и почти бе покрил следите от мулето на Дейзи. Някъде отпред изрева муле и той се почувства по-сигурен. Ако животното все още бе на крака, Дейзи ще бъде в безопасност, докато стигне до нея. Но когато обиколи горичка покрити със сняг борове, гледката пред него спря дъха му.
Дейзи беше на земята, потънала до кръста в сняг. Беше хванала юздата на дърпащото се муле с едната си ръка, а в другата държеше един клон и го размахваше пред пумата, която, объркана от клона и от човешкото същество пред себе си — единствения представител на животинското царство, от който се боеше, — бдително обикаляше в кръг.
Тайлър извади пушката от калъфа й и даде изстрел в снега край пумата. Котката се обърна и изръмжа.
Дейзи също се обърна, а на лицето й бе изписана смесица от страх, изненада и облекчение.
Тайлър изстреля още един куршум в снега. Не искаше да убива животното; но не искаше и то да ги преследва по обратния път към хижата. Котката все още не искаше да изостави плячката си. Тайлър пусна рязко пушката обратно в калъфа й, подкара мулето и като нададе вик, се хвърли напред.
Котката застина за миг. След това изръмжа, като откри остри зъби, и с подскоци се изгуби от погледа им.
Дейзи се обърна към Тайлър.
ОСМА ГЛАВА
Тайлър бе очаквал да е ядосан и наистина беше. Не беше очаквал, че ще се почувства толкова успокоен, че чак краката му да омекнат. Обаче така си беше. Но въпреки че тялото му се поотпусна от облекчението, той чувстваше надигащия се в него гняв, че е направила толкова невероятно глупаво нещо.
— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш, като излизаш навън, след като ти казах да си стоиш в хижата? — раздразнено каза той, докато слизаше от мулето, а гневът му преливаше подобно клокочещ крем, който извира от тенджерата.
— Исках да си отида вкъщи — отговори тя.
— Казах ти, че ще те заведа веднага след като снегът се стопи. — Той я хвана за раменете и я извъртя. — Това прилича ли ти на разтопен сняг? — попита, като я накара да погледне снежния пейзаж.
Дейзи се изскубна от хватката му.
— Ти си проби път — каза тя, после се обърна и го погледна. — Мислех си, че и аз ще мога.
— Как? Да виждаш криле на това муле?
Дейзи не отговори.
— Можеше да свършиш като вечеря на онази котка. Защо не остави мулето и не се покачи на някое дърво? Пумите предпочитат месо от муле.
— Не знаех.
— Предполагам, не знаеше и че можеше да се загубиш или да паднеш в снега и да останеш там.
Беше го изплашила почти до смърт. Дори и сега, когато знаеше, че тя е в безопасност, сърцето му продължаваше да бие твърде бързо и силно. Той не можеше да опише с думи ужаса, който почувства, когато видя Дейзи да се отбранява от пумата с боров клон. Не смееше дори да помисли какво можеше да се случи, ако беше пристигнал няколко минути по-късно. Щеше да носи вина, от която нямаше да може да се отърси до края на живота си. Тя нямаше право да му причинява подобно нещо.
— Не си рискувах главата да те измъкна от онзи пожар, за да умреш в снега. Нито пък ми харесва, че ти отстъпвам леглото си и половината си хижа само за да избягаш веднага щом ти обърна гръб.
— Съжалявам — запъна се Дейзи. — Исках просто да се прибера вкъщи.
Снегът валеше още по-силно отпреди.
— Нямах предвид…
— Може и да не ти пука за твоя собствен живот, но трябваше да си помислиш за мулето. То не ти е направило нищо. Не заслужава да умре.
— Съжалявам, съжалявам, съжалявам! — изкрещя му Дейзи с юмруци, притиснати към слепоочията.
— Ако толкова много съжаляваш, тогава защо го направи?
— За да се махна от теб! — изстреля Дейзи.
Мулето, уплашено от тона й, почти се изправи на задните си крака, а юздата в ръката й я дръпна напред.
Тайлър не би бил по-учуден, ако беше направила снежна топка и го беше ударила в лицето.
— За да се махнеш от мен! — невярващо повтори той.
— Оценявам, че се грижиш за мен, но не мога да понасям да ме командваш през цялото време — рече Дейзи и успя да се обърне едва след като убеди мулето, че не се сърди на него.
— Аз те… какво? — Тайлър реши, че сигурно е получила мозъчно сътресение при раняването.
— Постоянно ми казваш какво да правя.
— Никога не ти казвам какво да правиш. Аз…
— О, точно обратното — противопостави се Дейзи. — По цял ден го правиш. Чувствам се като затворничка. Ти ми казваш кога да си лягам, кога да ставам, колко време да стоя, какво и колко да ям, колко бързо да го ям. Ти ме пазиш така, че чак ми иде да пищя.
— Само правех това, което мислех, че е най-добре.
