— Не.
— Не излизай навън.
— Че защо да излизам?
Тайлър погледна строго Дейзи:
— Опитай се да поспиш.
— Добре, ще се погрижа за себе си — обеща Дейзи.
— На печката има достатъчно задушено. Само да го претоплиш.
— Тя ще се оправи — каза Зак нетърпеливо, като сграбчи палтото си. — Колко ли бели може сама да си докара?
— Нямам навика да стоварвам на главата си бели — каза Дейзи.
— Може би не — каза Зак. — Но досега със сигурност си вдигнала достатъчно шум.
Тайлър подаде на Зак пушка и го избута навън от вратата:
— Заключи вратата и не пускай никого вътре — каза той на Дейзи.
— Няма. — Тя се съмняваше, че и месец да стои, пак няма да види друг човек.
В момента, в който братята се изгубиха от погледа й, Дейзи започна да събира храна, достатъчна за два дни. Стопли задушеното и яде толкова, колкото можа. Така щеше да приготвя едно ядене по-малко.
Избра си едно палто с качулка. Поразтършува се и откри чифт ръкавици, които не се изхлузваха напълно от ръцете й. Облече панталоните, които Тайлър й беше дал. Обу най-малкия чифт ботуши, който успя да намери.
Вън оседла едно от мулетата. След това върза всичко за седлото и тръгна надолу в планината.
Почувства вина, че взема храната и дрехите на Тайлър. Чувстваше се виновна също така, че бяга в минутата, когато той за пръв път й обръща гръб. Така изглеждаше, че не оценява всичко, което той е направил за нея. Не беше така, но тя никога нямаше да му даде да разбере защо трябваше да се махне.
Най-учудващото беше, че си тръгваше с известно нежелание. Усещаше смътно, че оставя нещо важно зад себе си. Но това не можеше да е вярно. Тайлър се беше опитал да бъде мил и грижовен, но без успех. Тя се съмняваше, че той някога ще се научи да бъде такъв. Особено това — последното нещо, от което тя имаше нужда, беше да се забърква с мъж, обзет от златната треска. В неговия живот нямаше да има място за нищо друго. Златото щеше да му бъде и жена, и любовница.
Дейзи искаше да се държи колкото може по-надалече от маршрутите на Тайлър и Зак, така че реши да заобиколи планината, вместо да слезе надолу, както й се искаше. Един поглед към снега, толкова дълбок, че покриваше и най-горните клонки на младите дръвчета, я убеди, че ще бъде невъзможно да премине през билото.
Тя тръгна на север или на там, където си мислеше, че е север. Един час по-късно разбра, че е направила голяма грешка. Снегът беше по-дълбок, отколкото бе очаквала. Даже под дърветата достигаше до корема на мулето. А там, където беше навят, беше твърде дълбок за преминаване. На места стигаше дори над главата й.
Беше се надявала, че пътуването ще е по-лесно на открито, но никога не беше ходила по източните склонове на планината Сандия. Очакваше, че и те ще са покрити със скали и закърнели дървета както западните.
Но не беше така. Високи борове, смърчове и дори трепетлики покриваха склоновете. Те пречеха на образуването на дълбоки преспи, но сенките им пречеха на снега да се стопи. Скорошното разтопяване и замръзване на горния слой беше образувало тънка ледена коричка, която не можеше да издържи нейното тегло, но беше достатъчна да се разранят краката на мулето. Дейзи се опасяваше, че ако не намери по-лека пътека, краката му щяха да започнат да кървят. Ако това се случеше, щеше да бъде невъзможно животното да продължи.
Тя си проправи път през един участък, обрасъл с ели, но установи, че пътеката е препречена от снежна стена, по-висока от нея. Мулето отказа да пристъпи. Инстинктът му бе подсказал, че снегът е покрил някакъв опасен участък. След няколко безуспешни опита да заобиколи, Дейзи се върна назад да търси друга пътека. Но не намери. Колкото и да й беше неприятно да го признае, Тайлър беше прав. Беше невъзможно да се стигне до Албакерк, докато не се разтопи снегът.
Налагаше се да се върне обратно в хижата. Тя се сви от страх при мисълта, че ще трябва да срещне Тайлър лице в лице и да си признае, че се е провалила. Беше забележително търпелив с нея. Но сега сигурно ще я завърже за леглото. Може би, ако побърза, ще успее да се върне преди него.
Но да се върне обратно по стъпките си не беше толкова лесно, както беше очаквала. Въпреки че бяха прокарали пътека в снега, мулето се беше уморило да пробива дълбоките преспи. Пък и да се изкачва нагоре бе по-трудно, отколкото да слиза надолу.
На Дейзи й беше ужасно студено.
Беше глупаво, че така се ядоса на Тайлър. Не беше негово задължение да търси убийците на баща й. Нямаше причина да си мисли, че Тайлър въобще някога е преследвал убийци. Просто си беше втълпила, че той може да направи всичко, което си поиска. Някак си й вдъхваше подобно усещане.
Може би не беше добър стрелец. Не беше убил мъжа, който бе се върнал за нея. Трябваше да се изправи срещу трима мъже, които на два пъти се бяха опитали да я убият и вероятно нямаше да се поколебаят да убият и него. Тя вече беше застрашила него и Зак само с присъствието си. Беше неблагодарница и ако доживееше да се върне в хижата, щеше да му се извини.
Внезапно, без видима причина, мулето изпръхтя и нагази в пряспа, като едва не я събори върху снега, покрил някакви клони. Тя отчаяно се опита да сграбчи гривата на мулето, за да се задържи седнала. Ужасено се огледа да види каква е причината за страха на животното.
Отначало не видя нищо. След това й се мярна някакво светлокафяво петно. Като се опитваше да се задържи на седлото, тя протегна врат. След миг забеляза горната част на малка, изящна космата глава с бели и черни ивици. Веднага след това й се стори, че животното сякаш полегна. Мулето изрева и се хвърли в средата на огромна пряспа.
Преследваше ги най-голямата пума, която Дейзи някога бе виждала. Тя си проправяше път през сняг, който почти я покриваше. Дейзи не знаеше дали ще ги настигне, но ако това се случеше, тя нищо нямаше да може да направи.
Беше забравила да вземе оръжие.
— Избягала е — обяви Зак, когато Тайлър се появи на поляната край хижата.
— За какво говориш? — Тайлър не беше открил никакъв дивеч и беше раздразнен.
— Дейзи. Избягала е. Няма я. Взела е едно от мулетата.
Отново бе започнало да вали.
— Къде е отишла? Кога е тръгнала?
— Тръгнала е натам — каза Зак, като посочи една следа в снега. — Предполагам, че е тръгнала малко след нас.
— Никога няма да премине снега.
— Зная. И ти го знаеш. Но очевидно тя не знае.
Тя му беше сърдита. Тайлър го беше видял в очите й по време на закуската, но не беше очаквал, че ще направи нещо толкова безумно да избяга. Отново и отново й беше повтарял, че е твърде слаба. Можеше да припадне и да замръзне в снега.
Тайлър беше бягал веднъж. Джордж го беше намерил и го беше върнал.
— Снегът е хванал коричка — посочи Зак. — Ако разрани до кръв краката на мулето, това ще привлече вълци или пуми.
Нямаше нужда да го казва на Тайлър — той знаеше, че дивите животни усещат кръвта от разстояние. А обонянието им е още по-изострено, когато са гладни. Можеше да бъде нападната от глутница вълци.
Той оседла второто муле.
— Не излизай от хижата. Сигурно ще се върна чак по тъмно.
— Ако не я намериш бързо, следата й може да бъде затрупана — каза Зак, посочвайки към снега, който падаше толкова бързо, че затрудняваше видимостта. — Не мисля, че тя знае как да се върне в хижата.
Тайлър реши, че ако Зак беше жена, щеше да му приляга името Касандра. Той не познаваше друг
