— После реши, че ще ме заведеш при брат си, а не при семейството на Адора — каза тя все едно не забелязала, че я е прекъснал. — И той вероятно ще ме хареса толкова, колкото и Зак. После Джордж ще ме обвини за това, че Зак не се е върнал на училище.
С предизвикателно вдигната глава Дейзи тръгна назад по следата, а мулето я следваше. Тайлър също трябваше да ги последва, ако искаше да разговаря с нея.
— Джордж никога не би направил така. Той е разумен човек.
— Не в това е работата — изрече Дейзи през рамо. — Не съм дете и вече не съм болна. — Тя дръпна превръзката, но не успя да я махне.
— Досега не съзнавах… — започна Тайлър.
— Никога не слушаш. Обикаляш наоколо и правиш каквото си поискаш, освен това си толкова едър, че никой не може да те спре.
Тайлър беше бесен от това как тя вижда нещата, които той правеше. Знаеше, че жените са слепи, но не очакваше, че Дейзи е толкова вироглава неблагодарница.
— Мога сама да си решавам — осведоми го Дейзи.
— Предполагам, че си свикнала да те раняват в главата, да те затрупват снежни бури, да бъдеш преследвана от убийци — каза Тайлър със саркастични нотки в гласа.
— Не, но…
— Предполагам, не те притеснява това, че убийците все още те търсят или че вероятно имат намерение да убият също Зак и мен.
Дейзи се обърна назад, а лицето й бе пребледняло:
— Какво искаш да кажеш?
По дяволите! Нямаше намерение да споменава за следите, но тя така го беше ядосала, че не можеше да разсъждава.
— Намерих следите им на няколко мили надолу в планината — каза той, като се опитваше това да прозвучи така, сякаш не му отдава голямо значение. — Те се отдалечават от нас, но все още те търсят. Ако беше слязла надолу, можеше да се натресеш право на тях.
Тя го погледна право в очите:
— Не трябваше да тръгвам. Не трябваше да ти вземам мулето. Извинявай.
— Ще има време да поговорим за това по-късно — каза той с пресипнал глас. Гневът му се бе поохладил. — Ела, нека ти помогна да седнеш на седлото.
Дейзи се противопостави, но въпреки това той я качи на своето муле.
— Разбираш ли какво имам предвид?
— Какво? — Той нямаше време да играе игричките на Дейзи.
— Не си и мислех, че разбираш.
— Изчакай, докато се кача — каза той.
— Мога и сама да яздя.
— Ще яздя зад теб. Твоето муле е изтощено. — Тайлър вдигна юздите на нейното муле и се качи на седлото. — Няма да поема повече рискове. Причини достатъчно бели за един ден.
Това беше несправедливо и той не искаше да го казва, но нямаше да си вземе назад нито една дума. Това бяха спасителни думи, тя щеше да знае, че е ядосан, но нямаше да знае, че толкова се е уплашил за нея.
Пък и наистина беше ядосан.
Беше бесен, че така глупаво бе рискувала живота си. Беше разгневен, че всеки негов опит да бъде любезен тя тълкува като безсърдечна решимост да налага собственото си мнение за всичко. В същото време беше разстроен, защото, въпреки всичко, което беше направил, тя не се чувства добре дошла в неговата хижа.
Той не знаеше дали вината е повече негова или нейна, но всичко това му показваше, че не е способен да има каквито и да било отношения с жени. А тя още не му беше простила за това, че отказа да й помогне да открие убийците на баща си. Е, поне това нейно желание щеше да бъде изпълнено. Той трябваше да направи нещо. Не можеше да позволи да я открият отново.
Дейзи мълчаливо яздеше, а умът и тялото й се разкъсваха от противоречиви чувства. Тайлър яздеше зад нея, ръцете му я обгръщаха, краката му висяха до нейните, тя буквално бе обвита от неговото тяло. Това я накара да воюва с ума и сърцето си.
Беше толкова ядосана на Тайлър, че не можеше да проговори. Нямаше право да се отнася с нея като с бунтуващо се дете, нито пък имаше право да я води при брат си против волята й. Беше жестоко от негова страна да я обвинява, че с готовност е изложила на опасност живота на Зак и неговия. Как можеше тя да знае, че убийците все още я преследват?
Тръпки я побиха. Установи, че иска да се притисне до Тайлър, но това я ядоса още повече. След всичко, което беше й казал, искаше да го намрази.
Но не можеше. Всичко, за което можеше да мисли, бяха силните ръце, които я държаха на седлото. Искаше да остане с него, да приеме закрилата му. Дори гневът й не можеше да спре чувството, че е в безопасност, докато е с него.
Но тя чувстваше нещо повече от сигурност. Докато краката му се притискаха в нейните, а ръцете и гърдите му се триеха в ръцете и гърба й, тя почувства как един бавен огън се разгаря някъде дълбоко в слабините й. Никога преди не бе чувствала нещо подобно, но веднага разбра, че причина за това бе близостта на Тайлър. Опита да си напомни, че му е сърдита, но с това не охлади горещината, която сякаш проникваше във всяка част от тялото й. Да се докосва до мъж, бе нещо ново за нея. Дори един лек допир би взривил фойерверки в тялото й. Прегръдката му бе предизвикала голям пожар.
Особено в гърдите й. Тя остро съзнаваше странното усещане, което се усилваше от триенето на ръцете на Тайлър отстрани на гърдите й. Опита се да се измести, но това не беше възможно. Ръцете му минаваха под нейните и здраво държаха юздите.
Тя сякаш беше потънала в тялото му. Чувстваше се някак си застрашена. Опита се да съсредоточи съзнанието си върху пейзажа, върху поклащането на животното, върху гнева на Тайлър. Но това сякаш още по-силно й напомняше за близостта му.
Тя си повтаряше, че това не е приятелска прегръдка — можеше да бъде и клопка, но някак си не я чувстваше като такава.
Когато се върнаха, Зак чакаше край хижата.
— Виждам, че си я намерил — рече той на Тайлър.
— Къде беше?
Дейзи знаеше, че той рано или късно ще разбере за пумата. Тя предпочиташе това да стане сега.
— Бях в една пряспа с опасност да бъда изядена от голяма котка. Беше глупаво, че се опитах да избягам, и още по-глупаво, че взех мулето на Тайлър.
Зак нямаше да се остави да бъде измамен лесно с едно признание, което не звучеше ни най-малко като разкаяние:
— Няма нужда да си толкова горда от себе си.
— Но аз не съм.
— Държиш се, сякаш си.
— Прибери мулетата — рече Тайлър. — И хубаво ги почисти от снега.
— Ще се погрижа за тях, но искам да разбера защо е тръгнала. Може да си чупи главата, но няма защо да се опитва да въвлича и теб.
— Хайде, размърдай се — каза Тайлър с остри нотки в гласа.
— Знаеше, че той ще те последва, нали? Дори и ако това значи да загине в снежната буря. — Зак грабна юздите на двете животни от Тайлър и гордо се отдалечи. — Не само си дяволски проклета егоистка, но си и глупава.
Порицанието на Зак принуди Дейзи да се размисли за постъпката си. Може би наистина бе очаквала, че Тайлър ще я последва, но не й беше хрумвало, че може нещо да му се случи. Той изглеждаше твърде силен да го сполети беда. Мразеше да я наричат глупава, но допусна, че този път наистина е била такава.
