Той я покри с мехлем и започна отново да я бинтова.
— Всичко, което трябва да направя сега, е да се скрия в някой шкаф за три години, докато косата ми израсте. — Тя нямаше намерение да продължава да се оплаква от едно и също нещо, но след като беше луничава и висока шест фута, един белег и опърлена коса бяха болезнено допълнение към плачевното й състояние.
— Всичко, което ти трябва, е една перука — каза Зак. — Ще останеш изумена от това, което правят в наши дни. Имах чудесна перука за една пиеса, която правихме в училище преди няколко години. Чудя се дали още я пазя. С удоволствие ще ти я заема, ако я намеря. — Сигурен съм, че приятелите на Дейзи ще се радват, че тя е здрава и читава независимо от дължината на косата й — каза Тайлър.
— Не се притеснявам заради приятелите си — каза Дейзи.
— А трябва. На никой друг не му пука, освен на тях.
Дейзи не отговори. Само мъж можеше да бъде толкова прав и едновременно с това — така да греши. Без никога да разбере защо.
На следващия ден Дейзи беше дори още по-отегчена. От заранта валеше дъжд. Небето беше оловносиво, а облаците сякаш никога нямаше да се разкъсат. Постоянното потропване на капките по покрива й лазеше по нервите, но Тайлър все още казваше, че е невъзможно да тръгнат за Албакерк.
— Довечера ще замръзне и ще се образува ледена кора. От това ще стане дори по-опасно.
— Досега никога не съм била затваряна за толкова дълго. Трябва да правя нещо. Нека аз приготвя вечерята този път.
Зак вдигна поглед от картите.
— Благодаря — каза Тайлър. — Ще се оправя сам.
— Но аз искам — отговори Дейзи. — Това като че ли е единственото нещо, което мога да направя вместо теб. Чувствам се крайно безполезна.
— Щях да го преглътна бързо, ако бях на твое място — посъветва я Зак.
— Да преглътна какво? — допита Дейзи.
— Нуждата да бъдеш полезна. Хората веднага ще се възползват от това. Преди да се усетиш, вече ще очакват от теб през цялото време да правиш разни неща вместо тях.
Дейзи се усмихна.
— Предполагам, че ти си съумял да овладееш този импулс.
— Никога не съм го имал.
Дейзи погледна към Тайлър.
— Наистина искам — каза му тя.
— По-добре да го направя сам.
— Обещавам ти, че ще върна всички неща обратно по местата им — едва прикриваше тя раздразнението в гласа си.
— Тайлър не позволява на никого да му готви — каза Зак.
— Аз съм добра готвачка — рече Дейзи.
— Тайлър е по-добър.
— Ще трябва да прекарам остатъка от живота си в готвене, така че защо не ме научиш на някои от твоите хитрости? — попита тя.
— Не съм много търпелив — призна си Тайлър. — Освен това си измислям някои от нещата на момента.
Не трябваше да я удрят по главата, за да разбере, че Тайлър се опитва да й каже да го остави на мира:
— Добре, тогава може ли да изпера дрехите ти?
Един поглед към Зак й каза, че се е натъкнала на още една забранена територия.
— Не мога да разбера как живееш в стая без пердета на прозорците — каза тя. Раздразнението я бе направило заядлива. — Имаш ли нещо против да направя?
— От какво? — попита Зак. — От фустата си ли?
— Ще бъде по-добре от голи стени — отговори Дейзи.
Тя беше вбесена, наранена и дълбоко объркана. Тайлър беше най-необщителният човек, който някога бе срещала. Можеше да прави всичко по-добре от нея, а онова, което не можеше, не искаше да бъде правено. Той просто нямаше нужда от жена. Пък и не я искаше — тя просто му се бе изпречила на пътя.
Не разбираше защо се интересува от Тайлър, а изобщо не й пукаше какво чувства Зак. Сигурно защото Тайлър беше онзи, който се грижеше за нея и изглеждаше искрено развълнуван от съдбата й.
— Следващия път, когато отидеш в Албакерк, трябва да си купиш някакви пердета — каза тя. — Така това място ще изглежда по-приятно.
— Няма от кого да се усамотявам — каза Тайлър.
— Би могъл да окачиш и някакви картини — каза тя, упорствайки. — Това място изглежда като колиба в горите.
— То си е колиба в горите.
— Зная, но не трябва да изглежда като такава.
Не знаеше защо се е загрижила. Той просто нямаше да приеме предложенията й. Може би е живял толкова дълго съвсем сам, че вече не знаеше как да включи другите хора в живота си, дори да им каже, че иска да са част от живота му. Отхвърлянето на чувствата я дразнеше.
Предполагаше, че просто го харесва.
Това не я изненадваше. По едно време си беше мислила, че е доста мил, въпреки че се налага и е необщителен до грубост. Това, което я учуди, беше откритието, че за нея е важно той също да я харесва.
Ядосана и объркана, тя започна да вади книгите от рафта и да бърше праха от тях. Хижата беше много подредена, но това беше нещо, което Тайлър е забравил. Улови се, че си представя какво би направила, ако живееше тук, как щеше да пренареди мебелите, да украси стените, нещата, които би купила, ако имаше пари. Това беше наистина чудесна къщичка. Повечето от домовете в Албакерк не бяха построени добре и на половината на тази хижа.
Дейзи усети как една ръка обгръща китката й и сърцето й подскочи в гърлото. Тя погледна нагоре към тъмнокафявите очи на Тайлър почти в същото време, в което той измъкна книгата от ръката й.
— Не се прокрадвай зад мен — каза тя. — Изплаши ме почти до смърт. — Тайлър върна книгата на мястото й и я дръпна настрани от рафтовете с книги.
— Не трябва да работиш за прехраната си.
— Нямам нищо против.
— Предпочитам да не го правиш.
— Добре — изрече тя, като хвърли парцала за прах на масата. — Съжалявам, че докоснах книгите ти, праха ти или каквото и да е друго, което е твое. Обещавам повече да не правя така. — Тя се упъти към своя ъгъл.
— Нямах намерение да те…
— Зная. Нямаше намерение да нараняваш чувствата ми, но не искаш никой да прави каквото и да било вместо теб, да ти благодари, дори да ти говори през по-голямата част от времето. Не зная защо изобщо си правиш труда да живееш. Ти вече си мъртъв отвътре.
Тя се оттегли в ъгъла и дръпна пердетата зад себе си.
— Виждам, че не си загубил чара си — отбеляза сухо Зак.
— Я върви по дяволите! — рече Тайлър, излезе и трясна вратата.
От яд или от разочарование Дейзи не можеше дори да плаче. Ръката й все още гореше там, където Тайлър я бе докоснал. Изглеждаше невероятно, че толкова нежно докосване можеше да значи, че е отхвърлена. Това я караше да беснее.
А също така и болеше. Много пъти я бяха отхвърляли през живота й. Никога не беше лесно, но този път беше по-трудно от всеки друг.
Тайлър тръгна обратно към хижата. Стъмваше се. Дъждът беше спрял и температурата беше паднала,
