— Накарайте близначките да го направят. Може би така вече няма да създават неприятности. А и за вас ще е полезно. Едно изкачване дотук ви кара да останете без дъх. Не сте във форма. Имате нужда от раздвижване.
— Физическото ми състояние не ви интересува. Аз…
Джеф я погледна съсредоточено.
— Формата ви е чудесна. Аз говоря за вашето състояние.
Когато той се усмихна, Ваялид почувства, че краката й се подкосяват. Никога преди не го беше виждала да се усмихва. Оказа се, че тя е напълно неподготвена да приеме невероятния чар, който излъчваше усмивката му. Струваше й се, че Господ е създал един съвършен човек и след това е отнел едната му ръка просто за да го направи смъртен.
Само че Джеф Рандолф не беше съвършен. Имаше ужасен характер и винаги я дразнеше. Не й беше приятно да бъде манипулирана просто за забавление на някого.
— Не можете да си представите голямата радост, която ми доставя вашето одобрение — каза тя.
— Да, мога — каза той съвсем искрено. — Вие сте готова да ми прережете гърлото. Не мога да прекарам пет дни затворен тук, без да правя нищо. Сигурно вие ще сте мъртви още преди неделя сутрин.
— Какъв подходящ за целта ден.
— Ако не искате някой да тича нагоре-надолу по тези стълби, качете момичетата горе, а аз ще сляза долу.
— Не мога да преместя момичетата, защото вие не си заминахте, както ви беше казано.
— Не мърдам от тук — каза Джеф. — Моят служител вече е донесъл една кутия с документи долу в салона. Накарайте някой да дойде да ми ги донесе или аз ще сляза да я взема. Може ли да си съблека палтото? Тук е горещо.
— Бих предпочела да не го събличате — каза Ваялид. — Отворете си прозореца, ако искате, но дръжте вратата си затворена.
— Наистина ми изглеждате дяволски студена.
Ваялид усещаше, че я сърбят ръцете да удари Джеф по лицето.
— Вероятно се дължи на ефекта на вашия чар. — Тя се усмихна заядливо и студено, обърна се и тръгна към стълбите, но се спря на средата на пътя и се обърна назад. — Трябва да информирам госпожица Сетъл за вашето присъствие тук. Надявам се, че ме разбирате.
— Така е.
— Сигурна съм, че тя ще заповяда да си преместите офиса от салона.
— Оставете на мен да се безпокоя за това.
— Така и ще направя.
Ваялид се обърна и тръгна надолу. По стълбите срещна Джулиет, която се изкачваше с една кутия в ръце. Аурелия я следваше с друга кутия.
— Момичета, свършихте ли със задачите си за днес?
— Да, госпожице Гудуин.
— Тогава можете да помогнете на чичо си този следобед. Надявам се по вечеря вече да се е свършило с всичко.
— Да, госпожице Гудуин.
Фърн се заливаше от смях.
— Закълни се, че всичко това не е измислено. Той наистина е заключен с група момичета и една стара мома детегледачка за цели пет дни.
— Да, госпожо Рандолф — каза Каспар Лоурънс. — Той е мобилизирал всеки човек от банката да изнесе всичко, което му трябва и да му го занесе там.
Фърн се обърна към Дейзи.
— Знаеш как мрази янките, нали? Учителката е от Масачузетс. Той е толкова откачен, че би започнал войната наново. Не би трябвало да се смея — но продължи да се залива от смях. — Той си го заслужава.
— Мислех си, че ще искате да знаете къде се намира сега — каза изнервеният счетоводител. — Госпожица Аурелия и госпожица Джулиет са добре. Те не са болни от скарлатина.
— Не съм си и помисляла, че ще се разболеят. Предполагам, че Джеф ще е добре, докато го пуснат да излезе от там, но все пак съобщете ми, ако има нещо ново. Макар че не ми е много ясно какво бих могла да направя, щом съм прикована към това легло.
— Искаш ли да отида до училището? — попита Дейзи, след като счетоводителят си тръгна.
— Не бих си и помислила, като се има предвид, че и ти си бременна. Кой знае какво може да лепнеш там. Изглеждаш здрава като кон. Извинявай. Би могла да си помислиш, че съм отрасла в някоя ферма. Девет години в Чикаго и Денвър явно не са успели да ме превърнат в госпожа.
— Не говори така. Израснала съм в пустинята на Ню Мексико. За мен пък сигурно няма никаква надежда.
— Според Джеф и двете сме безнадежден случай. Не сме родени във Вирджиния. — Двете жени се засмяха.
— Мислиш ли, че някога ще се промени?
— Никога! Но стига сме говорили за Джеф. Разкажи ми за вашия хотел. Свършихте ли вече с всичко? Вероятно е станало много по-луксозно, отколкото дори сте планирали двамата с Тейлър. Чух, че хората едва ли не се качвали през прозорците само за да се доберат до хотела.
Вечерта премина, без госпожица Сетъл да промълви и една дума. Ваялид беше изпратила съобщение на господин Рандолф, че вечерята ще бъде сервирана в салона за гости. Той беше отговорил, че е прекалено зает, за да отдели време за вечеря. Но Ваялид реши, че има нужда от почивка. Освен това беше почувствала, че е много виновна, задето не го бе предупредила. Приготви поднос с храна и тръгна нагоре по стълбите. Срещна близначките, които отново бяха натоварени с хиляди неща.
— Чичо ви все още ли работи? — попита Ваялид.
— Той винаги работи — каза Джулиет.
Ваялид продължи нагоре по стълбите, но изведнъж се спря и се извърна назад.
— Какво работи вашият чичо в банката?
— Той я управлява — отговори Джулиет, която се спря на площадката и се обърна към учителката.
— Искате да кажете, че е директор на банката?
— Не, той е собственик.
— Да не би да е директор на управителния съвет? — понита пак Ваялид и усети хладни тръпки да пробягват по цялото й тяло. Когато близначките отговориха, че не знаят, Ваялид продължи с въпросите: — Ами другите от вашето семейство? Имате ли още чичовци?
— Да, още пет.
— Те не му ли помагат?
— Не, чичо Джеф се грижи за всичко.
Ваялид усети неприятно помръдване някъде в стомаха си.
— Как се казва банката му?
— Не знам, но мама казва, че е най-голямата в града.
Първа национална банка в Денвър! Не, Джеферсън Рандолф не може да е собственик на тази банка. Не може да е станало така, че най-големият финансов експерт западно от Сан Франциско да се намира в нейната сграда и да вика от най-горните прозорци.
Боже господи! Нищо чудно, че нямаше известие от госпожица Сетъл. Бедната женица сигурно е припаднала на място, когато бе получила бележката. Вероятно се страхуваше, че всеки важен клиент на финансовото общество в Денвър скоро би застанал на входната й врата, за да иска тя да бъде сменена. Не, всъщност не тя, а самата Ваялид.
Докато се качваше по стълбите, тя си призна, че се е уплашила. Можеше да се върне долу и да изпрати храната по близначките. Би могла да се заключи в стаята си през следващите пет дни и да не се среща с никого. Явно не беше подходяща да бъде учителка, сестра и помощничка на шестнайсет момичета на
