— Ти си съвсем слаба — каза Джеф. — Може би ще е по-добре да извикаш онова другото момиче.
— Онова другото момиче е заето. Аз ще се справя.
— Съмнявам се.
Презрението му я накара да напрегне всички сили и да му помогне да складират куфарите. Знаеше, че на другия ден нямаше да има място по тялото й, което да не я боли, но все пак изпита удоволствие да му покаже, че не е напълно безполезна.
— Ще отида да взема чаршафи и одеяло за леглото — каза тя, когато вече бяха прибрали и последния куфар.
— Не забравяй за възглавница.
Ваялид се зарадва, че може поне за момент да остане сама. Чувстваше, че й е ужасно топло. Знаеше, че това не се дължи само на физическото напрежение. Не можеше да разбере защо, когато се намираше около Джеф Рандолф, винаги се чувстваше толкова неспокойна. Работата й я беше срещала с много мъже и тя беше повярвала, че вече е безразлична към физическото привличане. Но с Джеф Рандолф не беше така. Ваялид никога не беше виждала някой с така добре изваяна фигура. Той й напомняше съвсем ясно, че тя все още, макар и на двайсет и девет години и далеч вече прехвърлила подходящата за омъжване възраст, не беше толкова стара, че да не оцени ценния мъжки екземпляр. Изчерви се, като си помисли, че се държи по такъв шокиращ другите хора начин. Госпожица Сетъл щеше да припадне, ако узнаеше какви мисли преминават през главата на Ваялид.
Самата Ваялид беше леко зашеметена. Наложи си да концентрира вниманието си върху приготвянето на леглото. Когато отново се изкачи горе, за да го оправи, вече се беше успокоила.
— Трябва да изпратя съобщение на моя счетоводител — каза Джеф, когато Ваялид пристигна в стаята му. Вече си беше намерил бюро и стол, които не бяха много разнебитени и можеха да се използват. Леглото, обградено от всички страни с куфари, беше вече на мястото си. Тя предположи, че той ще има нужда от някакъв шкаф, но имаше много, от които да си избере.
— Бет ще ви донесе писалка и хартия и ще се погрижи съобщението ви да бъде изпратено. А аз ще оправя леглото ви.
Той излезе, без да й благодари, но тя не беше и очаквала.
Съмняваше се дали някога през живота си се беше чувствал благодарен някому. Или пък дали си беше признал, даже да е било така. Би й било неприятно да е част от семейството му и да трябва да понася грубостта му през цялото време. Ваялид разстла един чаршаф върху матрака и започна да го изпъва. Може би не беше справедлива. Само защото и крещеше, когато говореше с нея, не значеше, че винаги се държи така. Явно беше вбесен от факта, че му се нарушава начинът на живот. Може би се чувстваше най-добре, когато си беше в банката. Когато Ваялид започна да оправя втория чаршаф, тя отново се зачуди дали семейството му знае, че той се преструва на банкер. Сигурно знаеха. Дори в град само с трийсет и пет хиляди души население такава опашата лъжа не можеше да не бъде разобличена. Жалко беше, че той чувстваше нуждата да се величае. Беше си достатъчно забележителен. Ваялид изглади чаршафа по дължината му и потрепера, защото си помисли, че скоро тялото на господин Рандолф ще лежи тук. Представи си го гол. Но веднага си помисли за нещо друго, защото почувства, че се изчервява, че се чувства неудобно от мислите си. Трябваше да спре да си мечтае за него. Независимо от това колко красив беше Джеф Рандолф, той не я харесваше, а и тя не беше особено привлечена от него. Като си каза, че вече е време да спре да си фантазира за този мъж и че вече е достатъчно стара, за да позволи на моментните емоции да я вълнуват толкова дълбоко, Ваялид потупа възглавницата и я пъхна в една калъфка. След това постави сгънатото одеяло в краката и слезе долу. Тук се чувстваше вече по-спокойна.
Джеф стоеше сам в спартански обзаведената си стая. Беше изпратил бележка на Каспар Лоурънс. Счетоводителят щеше да дойде тук скоро. Джеф стана и започна да се разхожда. Никога не беше стоял толкова дълго време без работа. Бездействието го изнервяше. Като президент на най-голямата банка в Денвър имаше личен кабинет, целият обкован в махагон и мебелиран със столове, покрити с кожа, камина, бюро с размери на цяло легло и десетина човека, които бяха на негово разположение. Но поради тази ужасна карантина той трябваше да работи на един таван, задръстен от куфари, кашони, изхвърлени от употреба мебели, да стои в един стол с въжена облегалка до маса, която беше захвърлена тук, защото краката й се клатеха. Вместо да си е в удобната къща със скъпи мебели и меки матраци, а също и вкусно приготвена храна, той трябваше да спи върху метално легло с тънък матрак и да се справя без никаква топлина и светлина в стаята, ако не се брои малката лампа. Само един господ знаеше какъв ли буламач щеше да пристигне от кухнята. И тези ужасни неща му се бяха случили, защото тази жена беше забравила да му изпрати съобщение, с което да отложи уговорената среща. Искаше му се да я удуши, макар да беше само с една ръка. А като си помислеше само, че ще стои тук затворен с нея цели пет дена! Нямаше да е близо до нея, слава богу. Щеше да си стои в стаята. А тя в своята. Но след тези мисли той поклати недоверчиво глава. Всичко това сигурно се случва на Джордж, а не на него. Та тези близначки бяха негови деца! В един момент Джеф се почуди дали цялата ситуация не беше просто един капан. После си каза, че това са глупости. Никоя жена не би пожелала мъж с една ръка. Колко пъти трябваше да се убеждава в тази истина? Жените се интересуваха от парите му, а не от него. Не се нуждаеха от него. Този факт беше важен за Джеф. Семейството му беше имало нужда от него веднъж. Налагаше си да си мисли, че пак имат нужда от него. Не можеше да си даде сметка защо дори си прави труда да мисли за тези неща. Те нямаха нищо общо с Ваялид Гудуин или с факта, че той стои заключен тук в една спалня за момичета. Независимо от всичко щеше да си стои тук. Не се знаеше в каква неприятност можеше да го въвлече Ваялид, ако не се подчини. Обаче идеята да остане тук цели пет дни без никакво живо същество, с което да контактува, не му харесваше. Оплакваше се, че трябва да се среща с много хора, но не обичаше изолацията. Тя обаче беше за предпочитане пред нуждата да се сближава с една янки, която обичаше да носи ярки цветове. Бялата й кожа и тази буйна грива от рижаво червеникава коса не беше оправдание да се изпречва пред хората. Нито пък тъмносините й очи, очи, сини като дълбините на планинско езеро.
Джеф напсува. Беше раздразнен от факта, че е хубава и че се чувстваше привлечен от нея. Мразеше янките, и то не от вчера, но да не харесваш Ваялид Гудуин беше трудно, особено ако постоянно ти се искаше да надникнеш в тези дълбоки сини води.
Ваялид спря насред изречението. Да, беше права. Наистина някакъв мъж викаше някъде извън сградата. Тя отиде до един от прозорците на голямата стая, която служеше за зала за обучение. Ваялид излезе, прекоси хола и влезе в друга също толкова голяма стая, която момичетата използваха за физически упражнения и за храна по време на карантината. Три от момичетата вече бяха залепили носове на прозорците. Две от тях бяха близначките Рандолф.
— Какво прави този мъж? — попита Ваялид.
— Вика на чичо Джеф — каза Аурелия.
— От банката е — каза Джулиет.
Момичетата се отстраниха, за да позволят на Ваялид да погледне по-добре към мъжа, който си беше поставил ръцете пред устата и викаше, като гледаше към горните етажи на сградата.
— На това трябва да се сложи край — каза Ваялид.
Тя се изкачи по стълбите колкото беше възможно по-бързо. Когато стигна до стаята на Джеф, го намери надвесен над прозореца. Докато си поемаше дъх от изкачването, тя го чу да инструктира счетоводителя какво да донесе, за да може да продължи работата си.
— Господин Рандолф, спрете да викате, иначе целият град ще започне да се чуди какво става.
Джеф завърши изречението си, затвори прозореца и се обърна към нея.
— Тъкмо казвах на Каспар какво искам да ми донесе утре. Имате ли някакви дърва? Той казва, че в салона е студено.
— Не може да използва салона, ние сме под карантина.
— Ще промушва всичко под вратата и вашата прислужничка ще ми го носи.
— Бети вече е ужасно заета. Тя не може да става ваш куриер.
— Тогава вие ще ми донесете всичко.
— В случай че не сте забелязали, в тази сграда има шестнайсет момичета, за които нося отговорност. Нямам намерение да пренебрегвам задълженията си, като се изкачвам по сто пъти на ден до стаята ви.
