загърна плътно, защото усети как студът я пронизва силно. Обу си чехлите и отиде до прозореца. Очите й се разшириха от изненада. Видя няколко мъже, които работеха долу. Бяха издигнали нещо като лост пред прозореца на господин Рандолф. Тя не можеше да каже какво вдигат. Приличаше на големи кръгли метални кутии. Не можеше да разбере за какво може да са му. Първата й мисъл беше, че решението е чудесно. Джеф можеше да си взема онова, което му е необходимо, без да безпокои нея или пък децата. Но след това си даде сметка, че изпитва недоволство. Изпускаше положението от свои ръце. Нямаше да може да следи какво прави той. Но вътрешно знаеше, че имаше нещо повече. Разочарована беше, че няма да има повод да се среща с него.
Как можеше да се чувства така? Може би просто изпитваше ревност от факта, че той я беше надхитрил. Разбира се, че човек, който е достатъчно умен, за да работи с един от най-интелигентните хора на Америка, лесно би могъл да излъже една обикновена сестра от Масачузетс, която дори не можеше да си върне обратно мината за сребро.
В един момент Ваялид си помисли да попита Джеф дали не би могъл да й помогне, но носле веднага отхвърли идеята. Не желаеше да се обвързва по никакъв начин с него.
Шумът беше ужасен. Сигурна беше, че никое от момичетата не би могло да го понесе. Излезе от стаята си. Когато стигна до вратата на Джеф, спря изплашена. Той все още не се беше преоблякъл. Едва ли беше спал. Купища листи покриваха по-голямата част от леглото. Три железни диска лежаха на пода. В този момент той точно се протягаше, за да вземе още един през прозореца.
— Какво, по дяволите, правите?
Джеф се обърна към нея с леко объркано изражение.
— Какво ви се е случило?
Ръката на Ваялид инстинктивно се отправи към косата й, която се спускаше по раменете и я правеше да изглежда като разярена лъвица. Беше облечена в избеляла домашна дреха. Вероятно изглеждаше ужасно.
— Ако мислите, че изглеждам зле и че това обяснява защо съм стара мома, по-добре е да си спестите коментарите. — Той продължаваше да я гледа втренчено. — Бях събудена от тази адска машина и нямах време да се приготвя.
— Не е нужно — каза Джеф, който продължаваше да я гледа и не си направи труда да се извини. — Вие изглеждате чудесно.
На Ваялид й се искаше да му повярва, но не смееше. Ако го направеше, никой не можеше да каже в какви глупости можеше да започне да вярва. В следващия момент той се усмихна и тя почувства как сърцето й се размеква. Толкова го харесваше. Как беше възможно да не е спал цяла нощ и в същото време да изглежда толкова привлекателен. Под очите му дори нямаше сенки.
— Харесвам, когато жените носят косите си спуснати.
— И да се разхождат наоколо в избелели домашни дрехи и износени чехли?
— Така ми приличат повече на жените, които познавах преди войната.
Асансьорното устройство пристигна и Джеф остави още един метален диск в стаята.
— Какво е това? — попита Ваялид.
— Тежести. След като не мога да отида при треньора си, го накарах да ми изпрати уредите тук.
Ваялид го наблюдаваше как постави един от дисковете между коленете си и после прокара една дълга метална тръба през отвора в средата. После направи същото с другия диск.
Какво ще направите с другите?
— Ще ги поставя също тук. А сега, ако не искате да ме видите как се разсъбличам до кръста, ще трябва да се върнете в стаята си — каза той, явно доволен от притеснението й.
— Но вие имате само една ръка. Как ще успеете да вдигнете такова нещо? То би много да падне върху вас.
Лицето на Джеф видимо се стегна.
— Надявам се, че в такъв случай вие и близначките ще дойдете и ще ме спасите.
— Съмнявам се дали всички ние бихме могли дори да го помръднем.
— Значи тогава ще е по-добре да не го изтървам.
Подиграваше й се, и то несправедливо. Тя просто изразяваше загрижеността си. Да заключиш най- важния финансист в Денвър на тавана си не беше много авторитетно. Но да го оставиш да се убие беше непростимо.
— Надявам се, че вашият счетоводител няма да бъде измъкнат по същия начин и доведен тук — попита Ваялид.
— Изкушавах се да го направя, но вие сигурно ще го задържите като заложник, нали? Освен това изниква проблемът къде ще спи, а вие нямате желание да делите с някого леглото си, нали?
Ваялид се изчерви до основата на косите си.
— И аз не си мислех, че е възможно. Така че ще го пусна да отиде при жена си тази вечер.
— Вероятно не се е виждал с бедната женица от вчера. Без съмнение сигурно е прекарал цялата нощ в монтирането на тази адска машинария. В колко часа пристигнаха вашите хора?
— Малко преди пет.
— Пет?
— Може и по-рано да е било. Не съм обърнал внимание.
— Така ли пришпорвате всички свои подчинени?
— Госпожо, подчинените ми са добре заплатени. Ако пожелаят да напуснат добрите препоръки, които ще им дам, ще им осигурят работа във всяка банка на Денвър.
— И колко човека сте изхабили по този начин?
— Аз не изхабявам никого.
Ваялид го гледаше скептично.
— Не желаете ли да държите добри хора около себе си?
— Светът е пълен със способни работници. Ако някой от моите не може да устои на изискванията ми, аз винаги мога да намеря друг.
„Той просто не е човек. Нима не може да разбере, че е превърнал мозъка си в машина? Използва тези тежести, за да направи същото и с тялото си. Ще се самоунищожи така, както направи Джонас.“
— Имате още половин час на разположение, докато момичетата станат и започнат да закусват — каза Ваялид.
— Не се безпокойте. Моят счетоводител ще ми изпрати закуската по асансьора и ще отнесе по същия начин мръсните съдове.
Ваялид беше разтревожена, че Джеф няма да получава дори храната си от нея. Той изключваше възможността за всякакъв контакт, което я тревожеше. Вратата в края на коридора се отвори и през нея се подаде главата на Еси Браун. Момичето се усмихна, когато видя Ваялид.
— Какво правиш толкова рано? — попита Ваялид.
— Дойдох да видя чичкото.
— Мисля, че ще е по-добре, ако се върнеш обратно в стаята си. Той не е готов все още, за да ти прави компания. Опитай се да не събудиш другите момичета.
— Всички са станали.
— Нищо. Връщай се в стаята си. Можеш да се качиш по-късно.
Еси беше разочарована, но независимо от това се прибра.
— Твоят ужасен лифт е разбудил всички.
— Ти си виновна. Не позволи на прислужничката да ми качи нещата, изгони хората ми в седем часа миналата вечер. Трябваше да измисля нещо.
Ваялид реши, че ще е по-добре да не казва онова, което й е дошло на ум. Когато видя, че мъжът изглежда разочарован, още по-твърдо реши, че няма да направи никакъв коментар на казаното.
— Сметнах, че по този начин твоята прислужничка ще е свободна да си изпълнява задълженията — каза Джеф. — А и близначките ще започнат отново да правят пакости.
— Вероятно госпожица Сетъл ще има да каже нещо по въпроса — каза Ваялид, която не беше в състояние да измисли начин, по който да спре този мъж да поеме управлението в сградата. — Очаквам да се видя с нея тази сутрин.
