— Кажи ми какво е казала, след като говорите с нея.
Той започна да разкопчава копчетата на ризата си. Ваялид си помисли, че ако веднага не си тръгне, Джеф вероятно ще се разсъблече тук, пред нея, просто за да види какъв ще е ефектът.
Върна се в стаята си и седна пред огледалото, за да разреше косите си. Опитваше се усърдно да потисне раздразнението си. Изпитваше желание да вземе нещо и да го запрати в лицето му. Мъжът явно не се опитваше да потиска лошия си характер. Тя остави четката и започна да захваща косата си с фиби. Джонас беше невероятно приятен, дори жизнерадостен в деня, когато се върна от болницата, до деня, в който умря десет години по-късно. Винаги й благодареше за всяко нещо, което направеше за него. Но беше решил да умре и тя не беше в състояние да му повлияе. Ваялид се чудеше дали господин Рандолф някога се беше чувствал по същия начин. Раните му не са били толкова много колкото на брат й, но тя беше разбрала, че по-дълбоките рани, онези, които оставаха, бяха в душата. Те най-трудно зарастваха. Може би характерът на господин Рандолф да е резултат от такава рана, която не може да зарасте. Нямаше начин да разбере какво чувстваше той или какво криеше в душата си. Ваялид реши, че няма да произнася присъдата си, докато не научеше нещо повече за него. Трябваше да му отдаде дължимото и за всичко онова, което беше постигнал. А и тя имаше доказателство, че всичките му постижения са резултат от усърдна работа. Ваялид пъхна последната фиба в косата си и започна да си избира роклята за деня. Отвори големия гардероб, единствената мебел в стаята й освен леглото и нощната масичка. Дрехите, които висяха в него, бяха хубави и правещи впечатление, но бяха толкова малко. Беше си решила да не слага една и съща рокля, докато господин Рандолф е тук. Искаше й се сама да си удари плесница заради глупавото си поведение. Не би трябвало да захвърля сестринската си униформа. Ваялид не искаше господин Рандолф да си помисли, че го харесва. Някоя жена вероятно би могла да си затвори очите и да не обръща внимание на характера му заради парите и положението, което той заемаше в обществото, но не и тя. Усети, че е шокирана от посоката, в която тръгнаха мислите й. Явно изолацията, в която се намираше през последните дни, оказваше влияние на начина й на мислене. Беше дори абсурдно да възприема този човек. Може би тя мислеше за него в по-благоприятна светлина, отколкото той за нея. Но ако той мислеше за нея като за някое библейско зло и тя можеше да го мрази. Освен това не се интересуваше от брак. Ваялид искаше да си вземе парите, да се върне в Масачузетс и да намери начин да помогне на жените, които бяха пожертвали живота си, така както самата тя беше направила.
— Служителите на господин Джеферсън са завзели салона — каза Бет. — Те дори са си запалили огън.
— Бедните хора трябва да се стоплят — каза Ваялид. — Той ги е накарал да стоят навън в този ужасен студ.
— Те са може би шест или седем души и всеки е със собствено бюро. Работят така, сякаш са в банката.
— А ти откъде знаеш? — каза Ваялид.
— Не мога да не погледна, когато отворят вратата все пак, нали?
— Ти не бива да стоиш там. — Когато видя, че Бет се изчервява, продължи: — Ти си надничала през ключалката.
— Е, добре, съвсем малко — каза Бет. — Има толкова симпатични мъже тук. Чувствам, че ще припадна само като си помисля.
— Не го прави. Аз мога да се справя сама.
— Да, вие можете. Нищо не може да ви разтревожи.
— Но това може. Бих искала госпожица Сетъл да ми беше отговорила. Чувствам се неудобно, като не знам как тя смята, че трябва да се държа с господин Рандолф.
— Той изглежда приятно, нали?
— Да, но е също и много взискателен. А сега е по-добре да се погрижим да сервираме закуската. Момичетата се бяха раздвижили и станали, когато слязох долу. Трябва да напиша на госпожица Сетъл за лифта. Потрепервам при мисълта, какво би могло да си помисли, когато го види.
Ваялид не беше стигнала и до половината на писмото, когато чу писъците на момичетата от втория етаж.
— Бет, виж какво става. Ако са близначките, изпрати ги при мен веднага.
Ваялид продължи с писмото, но едва си беше събрала мислите и тъкмо се канеше да напише следващото изречение, когато Бет връхлетя в стаята, останала почти без дъх.
— Той, госпожо… той е в банята и е почти напълно гол.
ГЛАВА ПЕТА
Ваялид имаше чувството, че всичко се движи, когато пристигна на втория етаж. Момичетата скачаха, крещяха и се държаха една за друга. Някои от тях изглеждаха, сякаш всеки момент ще припаднат. Бяха облечени, но повечето по нощници, с боси крака, с разпилени по раменете дълги коси, несресани. Впрочем те всички си прекарваха много добре.
— Какво е това, което чувам…
— Той е тук, вътре! — изкрещя Бети Сю, като посочи към банята и в същото време подскачаше нагоре- надолу като гумена топка. — Аз го видях, той няма никакви дрехи върху себе си.
Когато Джулиет се присъедини от другата й страна, Бети Сю отново започна да крещи. Подстриганата й руса коса подскачаше докато тя си въртеше главата насам-натам.
— Какво, по дяволите, ви става? — чу се плътен мъжки глас.
Момичетата замръзнаха на място и крясъците им спряха на минутата. Ваялид се обърна и видя, че стои на по-малко от шест инча разстояние от Джеф Рандолф. Беше гол от кръста нагоре. Почувства се, сякаш някой я е ударил в стомаха. Почти не можеше да диша. Не можеше да се движи. Джеф беше толкова близо, че можеше да усети мъжката му миризма, защото той беше тренирал дълго време и потта, която покриваше тялото му, сега под светлината правеше кожата му да блести. Пулсът му туптеше във вените на врата. Ваялид почти усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му. Можеше да прочете колко руси косъма се намират в центъра на гръдния му кош. Беше сигурна, че ще припадне.
Крясъците на Бети Сю (близначките бяха успели най-после да я хванат), прибавени към целия хор крясъци от различни места на салона, накараха Ваялид да слезе от небесата и да се осъзнае. Беше отговорна за момичетата. Трябваше да поеме нещата в свои ръце.
— Моля ви, приберете се обратно в банята — каза тя на Джеф, колкото можеше по-спокойно. — Ще говоря с вас веднага след като успокоя момичетата. Аурелия и Джулиет, веднага оставете Бети Сю на мира. Не я докосвайте отново, иначе аз няма да мога да направя нещо друго, освен да ви препоръчам за изключване от училище.
— Но тя излъга. Каза, че чичо Джеф бил гол — каза Аурелия.
— Разбрах какво е станало и ще говоря с нея. Но сега искам всичките изключение на близначките, да слезете долу. Не стойте тук. Не ме гледайте така втренчено, а тръгвайте.
Момичетата се разхилиха и забързаха надолу по стълбите, където можеха да си говорят на спокойствие.
— Тази заповед се отнася и за теб, Еси.
— Аз му казах, че може да дойде тук. — Еси нямаше желание да си тръгне. — Казах му, че имаме две бани.
— А ти какво правеше горе толкова рано?
— Исках да го попитам кога ще дойде татко. Той не миришеше на хубаво. Вие винаги сте ни казвали да се изкъпем, ако не миришем добре.
Ваялид погледна към Джеф. Като видя смутеното му лице, тя не можа да се сдържи да не се засмее.
— Добре, Еси, ти можеш да се прибираш долу заедно с другите момичета.
— А защо Аурелия и Джулиет трябва да останат? — попита — Еси.
— Те са негови племеннички. Освен това не смея да им се доверя и да ги оставя сами с Бети Сю.
— Не харесвам Бети Сю. — Тя не е хубава.
— Вземете Еси с вас и се приберете в стаята си — каза Ваялид на близначките. Не се обърна назад, за
