„Извини ме за закъснението, с което отговарям на писмото ти, но то почти ме остави без дъх. Не мога да си представя как такова изключително събитие като това господин Рандолф да бъде поставен под карантина може да се случи на нашето училище.
Как можа да позволиш такова нещо?
Направи всичко, което е по силите ти, за да се чувства той удобно. Позволи му да използва сградата без никакви ограничения, както и персонала. Същото се отнася и за теб.
Момичетата да са далече от него.
Ваялид почувства, че настръхва, когато прочете бележката. Госпожица Сетъл не само я държеше отговорна за положението, но и очакваше, че Ваялид ще се справи със ситуацията, така че да няма лоши последствия — за госпожица Сетъл, за училището.
Не съществуваше възможност да не му позволи тези неща дори и да искаше. Той беше човек, свикнал всичко да става така, както сам реши. Що се отнасяше до това момичетата да не разберат за присъствието му тук, неговото разкарване насам-натам полуоблечен едва ли можеше да остане незабелязано. Момичетата едва ли щяха да говорят за нещо друго, освен за това, в продължение на цели месеци.
Ваялид нямаше да позволи на съзнанието си да работи върху тази мисъл. Освен това, ако господин Рандолф продължи да се държи по същия начин както досега, щеше да е щастлив, ако тя не го убие в собствената му стая. Ваялид погледна към затворената врата на банята. Съмняваше се дали госпожица Сетъл я е имала предвид в бележката, но Ваялид реши да не й казва до каква степен се е възползвал от гостоприемството им господин Рандолф.
Вратата на банята се отвори и той излезе полуоблечен. Понеже не поспря, за да види дали има момичета в коридора, Ваялид реши, че е живял твърде дълго сам, за да има навик да мисли за другите хора, което беше доста тъжно. Беше избухлив човек, но вероятно щеше да се намери жена, която нямаше да обръща внимание на ръката му и на лошия му характер и щеше да открие доброто у него. Еси го направи за по-малко от ден.
Джеф изглеждаше великолепно след банята. Косата му беше като залепнала за темето. Кожата му беше мокра и това още по-силно подчертаваше мускулатурата на тялото му. Ваялид не обръщаше внимание на ръката му. А и как би могла, след като тялото му беше толкова великолепно. Ужаси се, когато разбра колко дълбоко й влияе физическото му присъствие. Винаги си беше мислила, че умът и сърцето на един мъж ще бъдат единствената важна част от него. Всъщност нали тялото беше просто един съд. Само че опаковката на господин Рандолф беше толкова великолепна! Тя разбираше, че е напълно невъзможно да мисли за лошото съдържание.
— Можете да кажете на момичетата да излязат от укритието си. — Джеф тръгна срещу Ваялид. Малко от подигравката в гласа му беше изчезнала. — Очаквах, че ще си скриете главата под възглавницата. Нима жените от Масачузетс не се ужасяват от гледката на мъжкото тяло?
— Какво знаете вие за Масачузетс или за жените от там?
От очите му изчезнаха веселите искрици и на тяхно място дойде ледена твърдост.
— Бях затворник на Конфедерацията там в продължение на две години. Жените в града близо до затвора отказваха да се грижат за нашите ранени.
— Не мога да повярвам. Никой не би могъл да бъде толкова жесток.
Ваялид видя свирепото изражение на Джеф.
— Войната е жестока. Тя променя хората, дори и жените. — Той се обърна и започна да се изкачва по стълбите.
Още една причина да мрази жените янки. Ваялид се почуди дали някога би простил на тези жени, дали някога ще спре да си мисли, че и тя е като тях. Искаше да му докаже, че е по-различна, но не знаеше как.
Джеф смачка бележката на топка и я изхвърли през прозореца. Братята му никога нямаше да се научат да си гледат работата и да не се месят. Тейлър беше същият. Вместо да му изпрати една проста вечеря, каквато Джеф беше поискал, той му беше изпратил храна като за цял банкет и дори му беше предложил да покани учителката и да вечеря с нея.
„Може би така ще се подобри представата за семейството ми в нейните очи.“
Никога не го е било грижа за представата на хората за семейството им. Просто се опитваше да подразни Джеф и наистина го беше постигнал.
„Фърн казва, че си кучи син. Нищо ново под небето, но поне заради близначките, както и заради всички нас останалите, особено ако Роуз реши да обяви война, се опитай да се държиш като джентълмен.“
Тейлър не можеше да си представи какво е това да слушаш гласа на госпожица Гудуин, който да ти напомня за тези две години в затвора, и да имаш чувството, че това е било вчера. Опитваше се да не показва яда си и да не го насочва към нея. Ако я гледаше в очите, ако тя се усмихваше, би могъл да сдържа лошия си нрав. Но когато тя заговореше, акцентът й му напомняше за онези жени, които бяха му обърнали гръб по време на войната. Правеше всичко възможно да не избухне. Изминалите петнайсет години не можеха да притъпят спомена за студа и влагата, за стенанията и виковете на умиращите около него, за мириса на изгоряла човешка плът. За телата, които се изнасяха, студени и вкочанени, за да бъдат погребани в плитки общи гробове. Не можеше да забрави болката в ръката си. Имаше моменти, в които му се искаше и той да е мъртъв. Но по-силно беше желанието му да живее, за да докаже, че е по-силен, да докаже, че те не могат да убият духа му така, както се бяха опитали да убият тялото му.
Омразата беше поддържала живота на Джеф през двете страшно студени зими в затвора. Мислеше, че я е забравил, но тя го навестяваше понякога. Подразни се от желанието на Тейлър да бъде любезен с Ваялид. Опитваше се да не я обвинява. Но тя му действаше като онази малка искрица, която е необходима, за да се възпламени барутът на натрупаната омраза.
В един от килерите Джеф намери стабилна дъбова маса. Доволен, че Ваялид не е тук, за да го види как се мъчи да я издърпа от стаята, я постави на краката й и оправи плота. Започна да пренася храната от асансьора и да я поставя на масата. Беше толкова абсурдно да се изпраща толкова много храна. Тя беше много дори за двама души. Тейлър беше изпратил храна за петима. Масата беше отрупана с кристал, сребърни прибори и фин порцелан и изглеждаше, сякаш човек се намира в хотела на брат му. Вероятно Ваялид не беше сядала на такава маса от времето, когато беше напуснала Масачузетс. А и как би могла, след като е затворена с шестнайсет малки момичета? Най-вероятно тя се хранеше с безвкусни зеленчуци, варено месо и от всичко това я болеше стомах.
Джеф погледна отрупаната с храна маса. Никога не би могъл да изяде всичко сам. Но той се беше държал доста грубо с Ваялид. Вярно, че беше забравила да му каже за карантината, но беше оставена сама да се грижи за шестнайсет момичета. Истинско чудо, че не си беше загубила ума все още.
Нито веднъж не си беше изпуснала нервите, макар че той беше направил всичко възможно, за да я провокира. Нямаше да го заболи, ако се опиташе поне веднъж да бъде любезен с нея. Време беше да й покаже, че и той може да потиска лошия си характер.
Все още обаче се колебаеше дали да я покани да вечерят заедно. И без това през следващите дни ще трябва дълго да са заедно. Не му се искаше да скъсява дистанцията помежду им. Ако направеше така, че да се сближат, това неминуемо щеше да доведе до очаквания от нейна страна. А надеждите на жените винаги бяха свързани с женитба.
