— Ще му кажа и за близначките.
— Какво за близначките? — Ваялид се чудеше какво ли бяха направили пак.
— Ще му кажа и за онази грозна малка невестулка Еси Браун.
Значи това беше. Откакто близначките бяха взели Еси под крилото си, Бети Сю вече не можеше да я тормози и това я ядосваше.
— Бети Сю, ти имаш много приятелки в това училище. Баща ти е богат и влиятелен мъж. Майка ти е известна в обществото в Денвър. Защо просто не спреш да обръщаш внимание на тези момичета?
— Мразя ги.
— Ако не ги харесваш, не им обръщай внимание.
— Те мислят, че са толкова красиви, че всичко им е позволено. Казват, че чичо им е също толкова богат и влиятелен, колкото татко. Дори, че леля им е по-красива от майка ми.
Ревност. Неприятното чувство в гърдите на всяко момиче, което се изправя пред по-красиво момиче. Само че в случая по-красивите момичета бяха две. Ваялид предположи, че ако не беше в училището толкова отскоро щеше да е забелязала какво изпитва Бети Сю много по-рано.
До пристигането на близначките Бети Сю беше най-красивото момиче с най-богатите и влиятелни родители. Въпреки че приятелките й не я бяха изоставили, на нея не й харесваше, че позициите й са застрашени.
— Мислех, че си достатъчно голяма, за да не те интересува какво говорят те. В крайна сметка, те са просто момиченца, а ти си вече на тринайсет.
Ваялид със задоволство видя, че думите й накараха Бети Сю да се замисли.
— Те ме дразнят много.
— Малките момичета често са такива, но с времето се оправят. А сега предлагам да се върнеш в стаята си. Не чувам шум от вода и ми се струва, че господин Рандолф скоро ще излезе от банята.
— Той защо не даде да му направят изкуствена ръка? — попита Бети Сю. — Мама казва, че се разстройва от това, че постоянно трябва да вижда отрязания му крайник.
Ваялид усети как я обзема гняв — не само заради Джеф, но и заради всички онези мъже, които се бяха сражавала за кауза, в която бяха вярвали, а след това бяха принудени да гледат как хората им обръщат гръб, защото трябваше да носят бреме, от които останалите бяха пощадени. Понякога си мислеше, че хора като майката на Бети Сю биха предпочели техните роднини и приятели да се върнат от война в ковчези, отколкото осакатени.
— Не мога да ти отговоря на този въпрос. — Ваялид се опитваше да говори колкото се може по- спокойно. — Ако майка ти се разстройва, бих й предложила да избягва да се среща с него.
— Мама казва, че той е твърде важен, за да го избягва.
Ваялид си напомни, че Бети Сю вероятно не искаше да каже нищо лошо, а само повтаряше каквото бе чула от майка си.
— Наистина не знам какво можеш да направиш по този въпрос. Може би ако се опиташ да си спомниш, че той е загубил ръката си по време на война, това няма да ти се струва толкова ужасно.
— Мама казва, че той се е бил на страната на врага и че е заслужил да загуби ръката си.
Ваялид осъзна, че е толкова вбесена, че цялото й тяло се тресе. Ако това беше пример за нещата, които Джеф Рандолф е трябвало да изтърпи през последните петнайсет години, нямаше нищо чудно в това, че той работеше денонощно. Това вероятно беше единственият начин да забрави жестокостта на хората, които трябваше да му бъдат благодарни, че той, а не те, бе платил цената на дългата и кървава война.
— Ако бях на твое място, не бих повторила това. Не е богоугодно изявление, особено в неделя.
— Но мама каза…
— В този случай майка ти греши — прекъсна я Ваялид. — Господин Рандолф се е бил за онова, в което е вярвал. Дори само за това заслужава твоето уважение и възхищение. Много от най-храбрите ни мъже така и не се завърнаха по домовете си. Ние сме длъжни да посрещнем добре онези, които се върнаха дори ако са осакатени. В случая с господин Рандолф фактът, че той е преуспял въпреки недъга си е още по- забележителен. Майка ти трябва да се гордее, че познава такъв мъж.
Ваялид забеляза, че Бети Сю се почувства засрамена, и каза:
— Същото нещо е можело да се случи с баща ти или с някой от чичовците ти. Сигурна съм, че не би искала хората да обръщат гръб на някого, когото обичаш.
— Предполагам, че не.
— И аз така си помислих. А сега се връщай в стаята си. Ще те повикам, когато господин Рандолф се качи горе.
Дори когато Бети Сю се бе прибрала в стаята си, Ваялид не можа да се успокои. Никога досега не беше виждала такава жестокост. Никой не бе казвал подобно нещо за Джонас. Може би Колорадо беше по- различно от Масачузетс. Всички в родното й място вярваха толкова силно в справедливостта на войната, че се отнасяха с почести към ветераните. Всички до един.
— Винаги ли защитавате врага?
Гласът на Джеф я накара да подскочи.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Джеф се ухили на Ваялид, която го гледаше втренчено с леко отворени устни, за да си поеме дъх. Погледът й премина от лицето му към триъгълника от плът, който се виждаше през отвора на халата му.
— Няма ли да се научите да ме предупреждавате, преди да излезете в коридора? — попита тя със слаб глас.
— За това е виновно красноречието ви. То ме накара да забравя.
— Сигурна съм, че не това е причината. Аз не говорих много.
Изглежда, се чувстваше неудобно от това, че бе чул думите й, но тревогата й едва ли беше по-голяма от неговата изненада. Не че Джеф бе очаквал тя да се държи като Клара Рабин. Клара беше една егоистична кучка, която натискаше съпруга си да печели все повече и повече пари, за да подхранва социалните й амбиции. На Джеф изобщо не му пукаше какво мисли Клара за него и Клара знаеше това. След една разгорещена среща преди няколко години Клара бе започнала да отбягва Джеф.
Той обаче беше изненадан, че Ваялид го бе защитила. Джеф не беше сигурен, но имаше чувството, че тя храни дълбока неприязън към Юга.
— Никога не съм чувал човек да казва толкова много с толкова малко думи — каза той. — Повечето хора предпочитат да не забелязват ръката ми или да се правят, че всичко е наред. Дори и семейството ми би искало да забрави за недъга ми.
— Трудно е едновременно да помниш и да забравиш.
Той мразеше загадките.
— И какво трябва да означава това, по дяволите?
Ваялид се усмихна. Удивително беше как очите й сменяха цвета си според настроението й. От тъмносини, почти черни, те ставаха по-светли, като водите на дълбоко планинско езеро, обляно от лъчите на лятното слънце. Човек лесно можеше да забрави, че тя е севернячка, и да си спомня
— Нямам претенции да познавам южняшките красавици толкова добре, колкото вас — отвърна Ваялид, — но предполагам, че ще трябва да се научите на добри обноски, преди да поискате ръката на някоя от тях. Вие сте рязък, груб и когато някой ви дразни, започвате да ругаете.
— Това, изглежда, не ви притеснява.
— Щеше ли да се промени нещо, ако възразях?
— Не.
— Тогава е по-добре да си мълча.
Той нямаше намерение да влиза в поредното словесно пререкание с нея. Тя вече бе доказала, че в това отношение е по-добра от него.
— Все още не сте ми обяснили забележката си.
— Онова, което ще ви кажа няма да ви хареса.
— Да видим.
